Българска душа, българска мощ, крепост на българщината, целокупен български идеал, будни и корави българи, българско сърце и т.н. – прозиращия в тези думи български национализъм на македонските дейци е безспорен за тези, които са прочели книгите, статиите и спомените на македонските герои.
1) Стамат Стаматов от с. Дренок, Дебърско, Вардарска Македония:
“Подвиг за подражание“, публикувано в сп. “Илюстрация Илинден“, год. 5, книга 7-8 (47-48), София, юни-юли 1933 година
Офицерът от Българската армия, деец на македонската емиграция в България, дългогодишен председател на Дебърското благотворително братство и съученик на Гоце Делчев във Военното училище в София Стамат Стаматов от с. Дренок, Дебърско за Илинденската епопея:
“Родна земя днес пази тленните останки на тия великани в безкръсни гробове, а техните дела пълнат песните и преданията на един измъчен, но храбър народ.
Пред списъка на тоя жертвеник, който е тъй голем, че мъчно би могъл да се изреди, ние виждаме образа на съвкупната българска душа, съвкупната българска мощ и гордостта на племето ни.“
2) Христо Татарчев от Ресен, Вардарска Македония:
български лекар и един от основателите на ВМОРО – организацията вдигнала Илинденското в Македония и Преображенското в Тракия въстание от лятото на 1903 г. През 1918 г. освободеното от Българската армия легендарно градче Крушево става център на тържества посветени на 15-годишнината от Илинденското въстание. Д-р Христо Татарчев изнася реч по този случай, публикувана под заглавието “Основаване и развитие на Вътрешната М.О.Р. Организация“, в-к “Родина“, бр. 674, Скопие, 26 август 1918 г.
В речта си д-р Татарчев твърди, че „свободата на Македония е целокупен български идеал“:
За град Крушево – център на Илинденското въстание пък казва, че е град, в който „се манифестира тъй внушително мощта на българското племе и дето се извърши българското национално кристализиране“. Благодарение на Крушево България се е „популяризирал сред широките маси“ и се издигнала до „доминираща държава на Балканите“:
3) Вестник “Устрем. Орган на Съюза на Македонските Младежки Културно-Просветни Организации в България“:
В редакционна статия във вестник „Устрем“ – официалния орган на Съюза на Македонските Младежки Културно-Просветни Организации в България посветена на “Македонските градове. Кукуш” (год. I, бр. 11, София, 15 декември 1923 г.) македонските младежи пишат, че град Кукуш е „населен с будни и корави българи“, които живеели в „тази яка крепост на българщината в Южна Македония“. Родният град на Гоце Делчев според македонските младежи е „особено мил и скъп за българското сърдце“:
Снимката към статията на македонските младежи и текстът: „Кукуш – крепостта на българския дух в Македония. Разрушен от основи по заповед на гръцкия крал през 1913 г.“:
4) Кръсто Лазаров от с. Конюх, Кумановско, Вардарска Македония:
Кръсто Лазаров е легендарен кумановски войвода на ВМОРО, участник в Горноджумайското въстание, Илинденско-преображенското въстание, Балканската война, Междусъюзническата война, Първата световна война и води десетки битки срещу сръбския окупатор на родната му Вардарска Македония. Убит е от сърбо-македонистите по време на Кумановското клане от 14 януари 1945 г. тъй като бил „големобугарин“.
През 1924 г. в град Кюстендил Кръсто Лазаров публикува апел към обществеността за събиране средства за построяването на къща на останалите сираци деца на войводата Лазо Велков Дивлянец. Той се самоубива след като е тежко ранен и обкръжен от сръбски части край село Живине, Кумановско. В апела озаглавен „Апел към всички емигранти и български граждани в Царство България и Америка“ Кръсто Лазаров пише следните характеристики за българското племе олицетворени в образа на Лазо Дивлянец:
„Българи,
Незабравимия и непрежалим славен войвода Лазо Дивлянец беше най-типично чедо на нашия народ, защото той олицетворяваше в най-светъл образ най-възвишените и характерни некога и за българското племе добродетели: скромност, честност, работливост, пестеливост, твърдост, неустрашимост и пълно, беззаветно, себеотрицание. И тъкмо за това Вие тука не го познавате, но колко много го знаят и обичат поробените? И колко много са треперяли от името му враговете ни? Когато беше тука, той почиваше, като с верните си четници градеше къщи за бедните изгнаници, а там? Там той беше гранит и пламък.
Да се покажем достойни за него и неговата памет, за паметта на тоя селянин с големо сърдце и благородна душа в чийто дела има нещо от поривите на Дякона Левски. Защото тая корава българска глава, за да не види пред очите си омразната двурога шайкача на поробителя, заповеда на железната си десница да я пръсне. И така тихо, и така спокойно, както само българина може да каже през зъби своето последно “сбогом” на всичко най-свидно… И то след като, тежко ранен, бе успел да изведе храбрата си чета из огнения обръч. О, дивен, античен героизъм! О, клета родино! Колко много такива борци раждаш ти!
Да изградим скромен подслон за сираците на тоя герой, това е най-малкия дълг към него и родината. И само така ние, малките негови почитатели, ще му се отплатим: Да видим неговите сирачета подслонени под своя стреха.“
5) Михаил Думбалаков от с. Сухо, Лагадинско, Егейска Македония:
Виден български журналист и революционер, деец на ВМОК и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Брат е на видния български офицер и войвода от ВМОК Димитър Думбалаков и на загиналия на връх Ножот войвода на ВМОРО Трендафил Думбалаков. Военен от Българската армия по време на трите войни от 1912 – 1918 г. След 9 септември 1944 год. подкрепя горянското движение в борбата им с комунистическата власт в Пиринска Македония и участва в четата на Герасим Тодоров.
В периода 1929 – 1930 г. е редактор на вестник „Време“. Именно в брой 22, год. I, София, 16 март 1930 г. Михайл Думбалаков публикува снимка на градчето Галичник с надпис:
„Галичник – крепост на Българския Национализъм срещу чуждия напор, един от най-красивите градове в Македония“
В бр. 17, год. I, 9 февруари 1930 г. стои:
„Тетово – Родното место на великата македонска героиня Мара Бунева. Крепост на българския национален дух, отпорът срещу нахлуването на чужденеца от севе към юг.“
6) Велко Спанчев от с. Стеблево, Голо бърдо, Вардарска Македония
Видният български икономист, политик и общественик Велко Спанчев от с. Стеблево, Голо бърдо издава през 1943 г. в гр. Скопие книгата си „Стопанският облик на Македония“. В предговора ѝ ще напише следното за кумеца на Гоце Делчев – легендарният ВМОРО революционер, прекаралият 19 години в сръбските затвори Коце Ципушев от Радовиш, Вардарска Македония:
„Своят скромен труд посещавам на г. Коце Ципушев – олицетворение на твърдост и преданност на българите от Македония към своята нация и държава – човекът, който предпочете 19 години затвор вместо преклонение и отказ от българското си име и национална чест.“
Пак там пише и за град Велес, че е крепост на „Българщината в Македония“:
7) Търпо Поповски от с. Косинец, Костурско, Егейска Македония:
Търпо Поповски (1848-1928; София) е виден български възрожденец, свещеник, революционер и борец срещу гръцката пропаганда в Македония. Основател е на българското училище в с. Косинец, което заедно с училището на Георги Динков в с. Загоричани и това на Герасим Калугера в с. Търсйе е първо в Костурския край.
Спомените му са озаглавени „Положението на Костурската епархия. Пропадането на българщината, биографията ми и борбите, водени с разните гръцки владици за възраждането на пропадналата българщина, начиная от 1869 – 1913 г.“
В тях той разказва за борбите му за българщината в родния му Костурски край.
Първа заглавна страница на оригиналните спомени на отец Търпо Поповски:
През годините на своя живот пише и редица дописки, в които говори за възраждането на българщината в родния си край. Например в “Спомени по Възраждането в Костурско; по Възраждането на с. Търсье, Леринско“, публикувано във в. “Глас/Вести“, брой 75, 86, 95, 56, 2, Цариград, 1912 година говори за „пробудата и зародиша на българщината в костурската епархия“:
както и за българското училище в костурското село Загоричани, което било подкрепяно от костурския млекарски еснаф в Цариград – „лостът на българщината не само в село Загоричани, но и в целата котловина „Попол Кол““:
8) Христо Станишев от Кукуш, Егейска Македония:
Роденият в Кукуш през 1863 г. Христо Станишев (починал в София през 1952 г.) е инженер, един от учредителите на Българското инженерно-архитектурно дружество, ръководител на Върховния македоно-одрински комитет, член на Македонския научен институт и на масонската ложа.
В статията си “Св. Дух – Ден на Македония“, публикувана във в-к “Обзор“, год. I, бр. 14, София, 15 юни 1935 г. инж. Станишев пише за „вековната българска земя Македония“, където хората са „българи от първия ден на България“, за защита от сърби и гърци на „святото българско име“, за „твърдото българско национално съзнание“ на македонския българин, за „непобедимия български дух“, който е жив в Македония въпреки всичко.
“Македония! Хубаво име, хубава земя, здрави и твърди българи! Земя с велика история, пренапоена с кръв! Вековна българска земя, която очаква своето бъдеще. От самото основаване на българското царство, Македония е българска земя, пропита с българско национално съзнание. Тук се родиха българските първоучители св. св. Кирил и Методий. Тук работи на духовната нива Св. Климент, патронът на българската наука. И днес тук броди сенката на Самуила, този типичен български воин, който води до край борба за национално запазване. Спят вечен сън хиляди български герои от всички краища на всебългарското отечество, войници на честта и правдата, тлее неотломимо духовно наследство, залог за нашето бъдеще. Македония падна под турска власт едновременно с всички други български земи; заедно с тях тя издържа вековното робство; заедно с всички други български синове и нейните се бориха за възраждането и освобождението. Освободена изцяло в 1878 г., българската земя отново разпокъсана по един жесток начин, който се оказа и много ценен за интересите на цела Европа. Като един от най-борките и свободолюбиви народи, българите продължиха борбата си за свобода. И въпреки страшните жертви и всевъзможни превратности на съдбата, вековната борба на българите нема да престане, защото лежи дълбоко в техната национална същност.
Българинът не е роден за роб. А ние в Македония сме българи от първия ден на България. Никой — и най-заклетият ни враг — не посме да ни оспори святото българско име. Сърбите ни наричат южни-сърби, а гърците, след като изселиха доброволно голема част от македонските българи, паднали под техна власт, наричат останалите по родните си места с името „славофони“.
Напраздни са усилията на нашите врагове. Те не ще успеят да ни обезличат. Твърдо е българското национално съзнание, а дори и договорите за мир признаха нашите народностни права. Нищо нема да сломи духа на македонския българин.
Македония е олтаря, пред който служим и пренасяме нашата жертва. Деньт на Македония е свят, защото е праздник на Духа, на вековния, непобедим български дух, защото е ден на чистота и вера.
(…)
Жив е българският дух, жива е Македония!”
9) Гиро Золумов от с. Габреш, Костурско, Егейска Македония:
Гиро Золумов от село Габреш , Костурско е български емигрантски деец в Канада. Бил е свидетел на Илинденското възстание в Костурско като дете.
В своята статия “Поклон пред Илинденските герои“, публикувана във в-к “Македонска Трубина“, год. 27, бр. 1380, Индианаполис, САЩ, 30 юли 1953 година той говори за целта на “шумадийските сърби – унищожение на българщината в Македония“. Причината за тази цел на сърбите? „Плаши ги името българин. А ние, братя, сме и ще умрем като българи. Както на никоя нация така и на нас никой не може да отнеме правото да браним своята народност. В Македония са гробовете, там бродят и духовете на македонските герои, които паднаха за свободата като българи. Ние нема да им изменим.“
“Чуйте думите ми братя! Наближава славното време за борба! На хоризонта се показва отново бойното знаме високо издигнато от МПО от Америка, Канада, Бразилия, Австралия и Нова Зеландия. Но… братя на щрек! Дошли са между нас нови фарисеи, които се опитват да заблуждават и спъват освободителното дело. Македония, с граници към България и Гърция била свободна? Даже “паметник” на Гоце Делчев направили и с помощта на комунистическото правителство от България пренесли (какво предателство!) костите му в Скопйе. Каква хитра демагогия, за да излъжат честния македонец и като го заблудят да постигнат целта на шумадийските сърби – унищожение на българщината в Македония. Плаши ги името българин. А ние, братя, сме и ще умрем като българи. Както на никоя нация така и на нас никой не може да отнеме правото да браним своята народност. В Македония са гробовете, там бродят и духовете на македонските герои, които паднаха за свободата като българи. Ние нема да им изменим. Който истински милее за Македония требва да направи така както в миналото направи България, като заяви, че ако гърци и сърби отстъпят и тя ще отстъпи своята част за да се образува Свободна и Независима Македония. Ние пък от своя страна предварително заявяваме, че в утрешната Свободна и Независима Македония всека народност ще има право свободно да живее.”
10) Наум Руков от с. Косинец, Костурско, Егейска Македония:
Роденият през 1847 г. в Егейска Македония Наум Лазаров Руков е виден български революционер и търговец, участвал в Кресненско-Разложкото въстание, Сръбско-българската война през 1885 г., където е награден със сребърен медал за храброст и в Балканската война като доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия. Дългогодишен деец на ВМОРО. Умира през 1937 г. в София.
През 1910 г. Наум Руков подава “Молба до Народното събрание” в София, в която моли за пенсия от българската държава на база българския си произход и заслугите си за българщината в Македония през изминалите десетилетия:
“Родом съм от с. Косинец, Костурско, Македония. От преди 30-35 години бех се установил в Атина, Гърция, гдето бех търговец при материално състояние около 88,000-100,000 лева, и макар положението ми да бе материално цветуще, в жилите ми обаче течеше всекога българска кръв, сърдцето ми бе отдадено на нашата българска нация, понеже съм българин, духът ми бе поглънат въ служене на братята българи тук и там, в служба с каквото мога и когато мога на милото отечество България, служех беззаветно.
В 1885 година аз зех участие рамо до рамо с борците за защита на свободата ни, награден съм със сребърен медал. От 1885 година аз бех вече турнат на око в Атина заради това, че съм българин; че служа като българин и оттогава до 1903 година аз бех предмет на преследване, на гонене, на затвори и изтезание от страна на гърците. Гних по затвори, бегах по планини, видох невъзможно живеенето ми повече в Атина, материалното ми положение бе опропостено, разграбено, унищожено и днес немам нищо, освен семейството ми, аз жена и 6 малолетни деца, които немаме и насъщния, скитаме немили, недраги в София от пребегването в София, спасен от преследване и затвори 1903 година. Беззаветното ми служене е известно на много видни българи, които при нужда могат да дадат сведения в подкрепа на верността на всичко. Да, разорен и опропастен бех материялно, че съм българин, че служа на братята си, на отечеството си, чиито поданик съм.”
11) Андон Димитров от с. Айватово, Солунско, Егейска Македония:
Андон Димитров Филахтечев (1867-1933) е изтъкнат български революционер, правист и просветен деец; един от основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
В своите спомени озаглавени “Моята одисея (спомени)” и публикувани във в-к “България“, брой 224-228, София, 1913 година описва затварянето си в прочутия скопски затвор „Куршумли-хан“ от новите сръбски власти на Македония (1913 година). В килията той става свидетел на мъченият на които е подложен един незнаен македонски българин, който отказва да се нарече сърбин пред сръбските си мъчители, защото „Бугарка майка ме родила, бугарин ке умрам“.:
„Стражарът си излезе и аз останах сам. Къде съм? Що става с мене? Каква ще бъде моята съдба? Грозни мисли почнаха да смущават душата ми. И това ли трябваше да дочакам аз в братска и славянска страна?! Неволно ми се покриха очите със сълзи и аз плаках от скръб, сред нощната тишина, зарад силния бес, що бе обхванал сръбския народ, срещу всичко българско.
Чух часът да бие три. Уморен от дългия път, съкрушен душевно, сгуших се в един ъгъл на стаята и почнах да размишлявам върху съдбините на нещастния македонец българин, който е останал под сръбско и гръцко владичество.
Ужас ме обхвана, когато внезапне чух в съседната стая глух подземен глас:
– Сърбин ли? Майката верата сръбска…Бугарка майка ме родила, бугарин ке умрам. Удрете колко можете. Мръсната ми снага можете да я бодите, но чистата ми бугарска душа ке я предам горе тамо на небето.
И друго нещо изговори, но не можах да доловя.
Кой ли ще е този нещастен българин, рекох си аз. Ами ако почне и с мене същата история? Пред тези мисли, отначало аз изгубих кураж. Но като си припомних за безбройните жертви, които българския народ е дал, за великите подвизи, които той е извършил, за всеобщото страдание на всичко българско,аз се поукуражих малко и чаках с нетърпение зората, за да видя къде съм и от що съм обиколен…“
12) Никола Киров-Майски от Крушево, Вардарска Македония:
Роденият в град Крушево Никола Киров Трайков-Майски (1880-1962, София) е виден ВМОРО революционер, който през Илинденско-Преображенското въстание участва в обявяването и защитата на Крушевската република. След въстанието е ръководител на Крушевския революционен комитет на ВМОРО и главен български учител в с. Емборе, Кайлярско и в град Дебър както и е директор на българското училището в Ресен. След Междусъюзническата война емигрира с цялото си семейство в България и завършва право в Софийския университет. Участва в дейността на Македонската федеративна организация и на Илинденската организация.
През 1915 г. в кино „Одеон“ в София държи сказка, в която обстойно разглежда приноса на областта Македония към общобългарското отечество и стремежа на македонските българи за свобода.
Сказката е публикувана във в-к в-к “И”, бр. 655-661, София, 1915 г. под заглавие “Македония и България. (Сказка държана в театър “Одеон”)” и в края и Никола Киров-Майски говори за „македонския народ, влюбен в българските творени от него идеали до самозабрава“, за „живия македонски български Господ“, за „разпъната на кръст Македония, която е кръв от българската кръв и плът от българската плът“ и други подобни вдъхновяващи слова:
„И след всичко туй застанали, гърци и сърби велеумно да проповедват и под закрилата на известни велики сили да заблуждават света, че тоя съзнателен, хероичен мъченически български македонски народ не бил български, а гръцки и сръбски!… Какво нахалство!… Оня благорден македонски народ, който с най-пламенна любов, с най-гореща преданност и с най-топла вера в светлото си бъдаще, търпеливо, неуморно и безаветно от най-старо време творел е „българския гений“, буква по буква създавал е „родната си българска култура“, камък по камък съзиждал „националната си българска сграда“; тоя македонски с лучиста душа и с кристално сърце народ, влюбен в българските творени от него идеали до самозабрава, смел и решителен в кървавата гигантска борба до безумие, верен на своите национални завети до самопожертвувание, неудържим в устрема, неустрашим ратник и безтрепен херой не е бил, не е и нема да бъде гръцки и сръбски народ… Жив е македонски български Господ!.. И на пук врагу ще блесне българската свобода за Македония, за която реки български кръви са пролени, ще възкръстне разпъната на кръст Македония, която е кръв от българската кръв и плът от българската плът и която е била, продължава да е и вечно ще бъде интелектът и сърцето на България…
Така говори гласът на правдата и истината, гласът на съвестта и историята.“
13) Симеон Радев от Ресен, Вардарска Македония:
Роденият в град Ресен Симеон Радев (1879-1967) е виден български писател, дипломат, историк, публицист и ВМОРО революционер, заклет за член на организацията още на 16-годишна възраст лично от Гоце Делчев.
В своето интервю “Разговор със Симеон Радев“, публикувано във в-к “Обзор“, год. I, бр. 1, София, 16 март 1935 година, Радев си спомня за своето детство в Ресен, където по времето на църковната борба между българи и гърци местните ресенски чорбаджии „идваха често в бащината къща и приказваха, какво трябва да се направи за българщината“.
“Когато аз растех, в моето детинство борбата между гърци и българи, беше в своя разгар. В бащината ми къща идваха често чорбаджиите и приказваха, какво требва да се направи за българщината. Аз ги слушах. Вълнувах се. Двамата ми дедовци, беха живели в Цариград, и взимали участие в маниестациите по черковния въпрос. Когато майчиния ми дедо идваше на гости у нас, те често си говореха за Цариград, за Фенер, за П. Р. Славейков, за българите във Високата Порта да искаха връщането на заточените владици, една сцена, която аз в моята книга за Македония описах. Всичко това ме поразяваше, защото старите хора описваха живо. Мисля, че от там остана у мен интереса към историята.”
14) Йордан Бадев от Битоля, Вардарска Македония:
Роденият в Битоля Йордан Бадев (1888-1944, София) е виден литературен критик, публицист и журналист, деец на ВМРО.
В статията си “Замисълът на сърбите и съпротивата на Македония”, , публикувана в “Сборник Илинден 1903 – 1924. В памет на големото македонско възстание“, София, 1924 година говори и за опитите на сърбите да унищожат българщината във владяната от тях Вардарска Македония:
“На какво разчитат сърбите за успеха на своята денационализаторска политика в Македония? На насилието, изразено не в постепенно културно проникване, а в най-бруталното изгонване на всичко живо, което носи в душата си пламъка на национално съзнание и в рушение на всички институти, които прикътват в пазвите си спомена за една национална култура. Така, от десет години насам сърбите изпъдиха от Македония целата духовна и светска българска и инородна интелигенция, затвориха всички черкви и училища, разрушиха всички гробници и паметници, за да не остане нито жив нито мъртъв спомен от некогашната българщина.”
15) Коста Каравеликов от с. Долно Броди, Серско, Егейска Македония:
Коста Каравеликов от с. Долно Броди, Серско, Егейска Македония e дългогодишен деец на ВМОРО, четник на Гоце Делчев и Георги Занков, осъждан от турските и гръцки власти. Назначен за български кмет на родното си село по време на 8-те месеца, в които България владее с. Долно Броди, Серско през 1912 година.
В животописната си бележка от 26-ти февруари 1943 г. писана в Пловдив Коста Каравеликов от 1943 г. пише следното за своята борба за българщина:
„България господстваше само 8 месеца. Аз, като ръководител на бивша организация, бех избран за български кмет. После отново война. Обяви се Междусъюзническата война. Българската армия тук немаше успех. Разделена против четири врага, тя не можеше да устои на гръцкия напън. Сега гърците стигнаха над Серес. Имаше нужда от помощ-милиционери; требваше да завардят местността Червения кал, за да не дойдат гърците в гърб на нашата войска. Тук аз се проявих отново като човек борещ се за българщината. По нареждане на един офицер аз заедно с 50 души другари, под командата на старшията Георги, тръгнахме да завардим местността. Отивайки, видехме, че местото е заето. Сражавахме се колкото можем. Паднаха убити доста от нашите другари…
От 1918 до 1924 г. стояхме в село под гръцко робство. Тук под робство ние отново се мъчехме за възвръщане на българщината. Знаейки ме като бивш революционер, борител за българско, мене ме преследваха, мъчиха и подлагаха на различни мъчения. Неведнъж посред нощ са ме вдигали и водили из затвори, участъци. Неведнъж са ме горели с варени яйца, врело олио, вследствие на което кожата ми е обелвана….”“
16) Милан Матов от Струга, Вардарска Македония:
Роденият в град Струга Милан Апостолов Матов (1875 – 1962, София) е български ВМОРО революционер, участник в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година. Част от Македоно-одринското опълчение на Българската армия по време на Балканските войни, един от основните организатори на Тиквешкото през юни и Охридско-Дебърското въстание през септември 1913 година срещу сръбската власт във Вардарска Македония. Областен управител в Крушево по време на българското управление през Първата световна война. Активен член на Илинденската организация и на Македонския научен институт в София.
В своите спомени озаглавени “За премълчаното в историята на ВМРО” и издадени в София през 2011 година, в глава „Автономия“ Милан Матов си спомня за причината основателите на ВМОРО да избрерат формулата “автономия на Македония” като цел на организацията. Крайната на цел си остава – обединението на българщината.
„Една фалшива мисъл беше пръсната в Македония преди и около Илинденското въстание, че върховните комитети в София искали присъединението към България, а ВМОРО иска автономията. По тоя повод през 1906 г., м[есец] юни, аз бех в София и на мен ми се бъркаше тази мисъл, та се отнесох за разяснение до Даме Груев, както и до брат ми Христо, чийто отговори беха следните:
„Ние сме българи и всекога работим и ще работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигане на тая цел. Другото е от лукаваго. Не е дошел моментът, нито е набложил, за некакво решение на нашия въпрос, затова и нема место за препирни или приказки от подобен род.“
Ако желаете да подкрепите разкриването на македонистки фалшификации или искате да дарите средства за закупуване на книги писани от македонски дейци, които да качим в Библиотека Струмски – може да го направите на Paypal info@strumski.com
