Малко познати македонски дейци загинали мъченически от ръцете на сръбските и гръцки окупатори на Македония, както и дейци преминали през неимоверни мъки и страдания заради българщината си.
1) Иван Момчилов от Щип, Вардарска Македония
Роденият в Щип Иван Момчилов е ВМРО терорист прочул се с опита си да убие в собствения му кабинет в Белград един от палачите на българщината в Македония – сръбския помощник-министър на вътрешните работи Жика Лазич. След като стреля по сърбина Момчилов се самопрострелва и няколко дни по-късно почива от раните си.
– „Самопожертвуването на Иван Момчилов“ – вестник „Македония. Орган на македонската емиграция в България“ от 25 август 1928 година:
„Утре, по случай четиридесет и първите дни от смъртта на Иван Момчилов, ще се отслужат панихиди за упокоение душата му.
Иван Момчилов поиска да отмъсти на един от най-свирепите палачи на Македония, Жика Лазин, и след като изстреля няколко куршума срещу него, запази един последен куршум за себе си и се самоуби. Момчилов, както се разбра от разни източници, е имал възможност отблизо да следи сръбската инквизиционна дейност из Македония и да се увери непосредствено, че нишките на тази инквизиция се събират в ръцете на фамозния шеф на „обществената безопасност“. В едно свое изложение Момчилов е писал между другото:
„Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на обществената безопасност Живан (Жика) Лазич. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползва и с абсолютното доверие на военната лига и на всички шовинистични сръбски кръгове. Без него не се взима никое решение, било за Македония или друга част от кралството, по отношение безопасността на държавата.
Сам Момчилов, като емигрант, е бил уговарян от сръбски агенти, по заповед на Жика Лазич, да извърши едни или други деяния, било в Македония, било в България. Всичко това все повече затвърдявало у Момчилова убеждението за демоническата роля, която играе Жика Лазич, и за неговото изключително участие в разрушителната и варварска политика на Белград против всичко българско.
Пожертвувайки своя живота, Момчилов поиска да отмъсти на един толкова жесток и кръвожаден палач. Неговите изстрели бяха протестът и негодуванието на всички страдащи под ужасния гнет на сръбската тирания. Самопожертвуването на Момчилов е едно деяние, което ще буди в македонските населения чувство на възхищение и признателност, и неговата памет ще се слави от всички македонци.“
– „Подвигът на Иван Момчилов“ – вестник „Македония. Орган на македонската емиграция в България“ от 13 юли 1929 година:
„Точно преди една година, на днешния ден един рядко смел македонски революционер, Иван Момчилов, хвърли пред очите на целия свят още едно доказателство за непреклонната воля на Македония, за нейния борчески дух, даде още един израз на протест срещу голямата неправда, под непоносилия товар на която страда поробеното македонско население. На 13 юлий миналата година Иван Момчилов пред Белград стреля срещу един от най-вбесените крепители на сръбската тирания в земята ни – Жика Лазич, който избегна смъртта само по една случайност. След това Момчилов насочи револвера срещу себе си и тежко се самонарани, вследствие на което няколко дена по-късно, на 17 същия месец, почина, без нито с една дума да удовлетвори желанието на белградските полицаи, които очакваха от него самопризнания, които, както винаги, биха преначили и биха използували за себе си.
Смелият подвиг на Ив. Момчилов, насочен срещу един от най-видните белградски тирани, в самото им гнездо Белград, опроверга по най-категоричен начин техните безсрамни твърдения пред света, че революционна Македония е повалена завинаги и че дейността на македонските революционери била всъщност само някакви несмели крайгранични опити на няколко подкупени оръдия. Подвигът на Момчилов доказа, че македонските революционери не са напускали нито за миг своя пост и че, когато освободителната борба на Македония наложи да бъде наказан някой от враговете ѝ, могатдасторяттовадориивсредБелград. АтентатътсрещуЖикаЛазичразголи безсъвестнитесръбскилъжиипръснасамоизмаматанатия, коитопотъвахавтиялъжи. Завсичкистанаясно, чеМакедония, въпреки всичко, остава крепка и непобедима в борбата, неизбежният край на която е освобождението на поробения македонски народ.
Благодарна Македония свято пази паметта на своя достоен син Иван Момчилов, който се пожертвува за свободата на своя народ с дълбока вяра в душата си, че няма да бъде последен, и че неговият пример ще бъде последван от мнозина още македонски борци, докато идеалът, за който Момчилов даде живота си, не бъде постигнат.“
2) Дончо Живадинов от Щип, Вардарска Македония
Роденият на 1 октомври 1881 г. в град Щип Дончо (Донче) Хаджисанков Живадинов е деец на ВМРО и участник в Македоно-Одринското Опълчение на Българската армия през Балканските и Първата световна война.
Като ВМРО деец участва в убийството на един от най-големите „палачи на българщината в Щип и Овчеполията“ сръбския генерал Михайло Ковачевич. Осъден е на смърт от сърбите, но след това присъдата му е сменена на 20 год. строг тъмничен затвор, от които излежава 15 год. сред тормоз и изтезания.
По време на освобождението на Македония през 1943 г. получава българска народна пенсия заради заслугите си към българщината в Македония.
Дончо Живадинов в сръбски окови
3) Яков Янков от с. Радоеща, Дебърско, Вардарска Македония:
Яков Алексов Янков (1877-1913) е ВМОРО революционер, български учител и банков служител. Живее в Солун, където е инкасатор на местния клон на Българската народна банка. По време на Междусъюзническата война от 1913 г. е арестуване от гърците. На 20 юни 1913 година е натоварен на параход, където е застрелян и изхвърлен в Бяло море.
След убийството му вдовцата му Мария Попиванова от Гевгели заедно с трите си деца се преселват в България. Името на Яков Янков е записано на паметната плоча до вечния огън в Българска народна банка в София като служител на банката, загинал за обединението на българите.
Вестник „Македония. Орган на македонската емиграция в България“ от 3 юли 1929 година:
„Една от жертвите на гръцката жестокост. Яковче Янков от с. Радоеще, Дебърско. Дългогодишен учител в Македония, В 1913 год. биде уасно измъчван от гръцките власти и хвърлен в Бело море при изпълнение на длъжността си – банков чиновник.“
4) Георги Ангюшев от Неготино, Вардарска Македония:
Роденият в Неготино Георги Ангюшев е български революционер, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, застрелян на улицата от сръбските власти за пробългарска дейност на 29 декември 1927 година.
Вестник „Македония. Орган на македонската емиграция в България“, год. II, бр. 370, 3 януари 1928 година:
„Най-новата жертва на сръбската варварска власт в Македония.
Георги Ангюшев от Неготино, тиквешко, който е бил убит на 29 декември в родния му град. Всички признаци говорят, че и той е жертва на същата варварска система, която отне живота на Мише и Христо Гаврилови в Щип, на Христо Григовор в Гевгели и на Тома Куюмджиев в Струмица.“
5) Мицко Солаков от с. Попължани, Леринско, Егейска Македония:
Роденият през 1890 г. в Леринско Мицко Ташков Солаков е деец на ВМОРО и войвода на ВМРО. Убит е на 38 годишна възраст в Битолско по заповед на сръбския велик жупан на Битоля – Добрица Маткович.
Вестник „Македония. Орган на македонската емиграция в България“ от 27 март 1928 година:
„Мицко Ташков Солаков. Убит на 21 т. м. в Битолско, от агенти на сръбската власт.
(Снимката е от 1911 година, и е направена в Америка, където по онова време се е намирал Мицко Ташков).“
6) Кирил Григоров Келешов от Щип, Вардарска Македония:
Роденият през 1903 г. в град Щип Кирил Глигоров (Григоров) Келешов е ВМРО революционер, извършил атентат против сръбския ренегат Стоян Мишев – деец на паравоенната националистическа сръбска организация за борба против ВМРО „Сдружение против българските бандити“. След атентата Григоров прави опит да избяга в България, но е предаден в кочанското село Костин дол, заловен от сърбите и екзекутиран само на 22 годишна възраст на 30 август 1925 г.
* Безсмъртни покойници сред които и Кирил Григоров. От Македонския Алманах на МПО:
* Съюзът на македонските студентски дружества в чужбина издава през май месец 1926 г. издание на поредицата си „Бореща се Македония“ посветено на Кирил Григоров:
„Една характеристика на Кирил се откроява особено – неговата спокойна упоритост. След като си е изградил мнение за нещо и някой се е опитал да го разубеди, той нито е спорил, нито се е развълнувал; просто е гледал човека спокойно и безстрастно, сякаш е казвал, че това е напразно усилие. Тази характеристика останала запомняща се за другарите му от детството му. В съчетание с рядка дързост и най-чист идеализъм, тази черта поддържаше прекрасна усмивка на устните му, дори в самия момент, когато на 30 август 1925 г. сръбските палачи вдигнаха дулата на карабините си към младите му гърди.“
* Велко Думев от Воден, Егейска Македония – “Кирил Григоров“, публикувано във в-к “Илинден. Орган на бившите македоно-одрински революционери“, год. V, бр. 36, София, 11 септември 1925 година
Българският учител и ВМОРО революционер Велко Думев пише статията си „Кирил Григоров“ през септември 1925 година:
“Кирил Григоров умре като истински и горд рицар: “когато пише г. Антич, стражарите поискали да му вържат очите, Кирил енергично заявил: “неща да ми вържете очите”. – Но това е според закона. Това иска законът, – казали му стражарите. “Макар, отговорил атентаторът, това е последната ми воля: не давам да ми се вържат очите!
В тоя момент ние си представяме образа на Кирила, надигнат до Божеството, сам станал божествен!..
Но тоя граните дух на младия революционер не беше ограничен само на суровия фанатизъм на една религия, на религията на Македония; Кирил имаше и едно сърдце за нежни чувства и любов:”когато чу присъдата, пише г. Антич (на 20 май т. г.) пребледне, и големите му очи се напълниха със сълзи”, а когато на 30 авг. г. Томич поканил Кирил да подпише съобщението, че му предстои изпълнение на смъртната присъда, той запитал:”А защо не ми предаде писмото, което ми е изпратило годеницата ми? И на това свято чувство на Кирила г. Томич отговорил със сръбски цинизъм: Не зная български и немам преводач да го цензурира!”…”
* Вестник “Македония” (1926 – 1934) – „Примерът на Кирчо Григоров“, публикувано във”Македония. Орган на македонската емиграция“, год. I, бр. 274, 9 септември 1927 година
Вестникът на македонската емиграция в България “Македония” описва последните мигове на Кирил Григоров:
„На 29 август привечер извеждат Киро в друга килия и му съобщават, че е осъден на смърт и да се готви да умре.
Киро посрещнал много спокойно съобщението, нещо което и „Политика” не можа да скрие.
– Добре – бил краткият му отговор.
Само за едно съжалявал: че не му дали да прочете писмото, което годеницата му изпратила от България.
През нощта озлобените приятели на Каламатиева, заедно с жената на Стоян Мишева, полупияни, със свирки и песни гуляха и се радваха под прозорците на Кирчовите родители. Как ги не хвана грех, да се гаврят със старите им години!
Рано на другия ден, още докато града спи, за да не ги види некой, извеждат Кирчета с камион от килията и го завеждат на лобното место, вън от града. Близо до казармите му бил изкопан гробът…“
* Иван Михайлов от Ново село, Щип, Вардарска Македония – “Кирил Григоров“, публикувано във в-к “Свобода или смърть“, год. III, бр. 55, 3 септември 1927 година
Възпоменателна статия на члена на ЦК и лидер на ВМРО Иван Михайлов (псевд. Радко Деянов) за Кирчо Григоров.
Брой 264 от 29 август 1927 г. на в-к „Македония“ – Загинали за отечеството македонски младежи – Кирил Григоров и Васил Ихчиев.
7) Стоян Мандалов от с. Стояково, Гевгелийско, Вардарска Македония:
Роденият през 1897 г. в с. Стояково, Гевгелийско Стоян Стефанов Мандалов е деец на ВМОРО и гевгелийски войвода на ВМРО, част от 11 македонска дивизия на Българската армия по време на Първата световна война. Баща му Стефан Мандалов загива на 27 годишна възраст по време на Илинденско-Преображенското въстание.
Стоян Мандалов се самоубива на 36 годишна възраст след като е ранен и обкръжен от сръбска потеря край родното си село. Вдовицата му – Йорданка получава българска пенсия през 1943 г. заради заслугите на мъжа ѝ към българщината в Македония. На 1 ноември 1941 година след установяването на българската власт в с. Стояково там е основано читалище „Стоян Мандалов“.
На снимката от сръбски вестник – селяни от Гевгелийско над трупа на Стоян Мандалов. Сръбските вестници се опитват да изкарат, че „местни милиционери“ като „войводата Риста Станкович от с. Стояково“ са преследвали ВМРО четата на Мандалов. За това пише вестника на македонската емиграция в България – в-к „Македония“ (виж по-долу)
ВМРО четата на Стоян Мандалов (седнал, в средата) през 1933 г. малко преди да се самоубие заобиколен от сръбските окупатори на родната му Македония.
***
Из „Животописна бележка“ за войводата, писана 1943 г. от съпругата му Юрданка Стоянова Мандалска от Богданци:
„На 29 септември 1933 г. е бил в района на родното си село, където е бил открит от сръбска войска и дава сражение в м. Рудина, Шипков дол, и бива ранен в стомаха. Виждайки края на своя живот, насърчил своите другари да бият здраво по поробителите, отказал помощта им и се самоубил, за да не попадне в плен жив. Така завърши своята революционна дейност и родолюбивият гевгелийски околийски войвода Стоян Ст. Мандалски.“
***
Вестник “Македония” (1926 – 1934) – “Сражения и нови атентати в Македония; Още около сражението при с. Стояково, Гевгелийско; Геройската смърт на Стоян Мандалов“, публикувано във в-к “Македония”, год. VII, бр. 2084, 2085, 2094, София, 2-14 октомври 1933 година
Oрганът на македонската емиграция в България – в-к “Македония“, със статии за сражението при с. Стояково между гевгелийската околийска чета и сръбската жандармерия и за геройската смърт на един от последните активни войводи на ВМРО – гевгелийския войвода Стоян Мандалов.
„Невъзможно било да го вземат другарите му да го носят макар, че той бил още в съзнание. Те се простили с него и той, пращайки поздрав на всички свои другари, борци за народната свобода, извадил пистолета и се застрелял сам. След това настyпила тишина и сърбитe мислили, че четата без жертви се е изтеглила. И до днешния ден сръбски войски и жандармерията тарашуват по цeлия край, без да могат да намерят никаква следа от другарите на Стоян Мандалов. Напоследък сърбите се мачат да изкарат, че населението преследва и води сражения с революционните чети и затoва при всеки случай правят снимки на убитите, като докарват селяни, които биват фотографирани с оръжие. И сега сърбите направиха такива снимки и ги поместиха в техните вестници, за да покажат, че самото население е убило Стоян Мандалов. Само сърбите могат да извършат такъв позор, какъвто е нагласената фотография. Но пред очите на населението нашите тирани падат много ниско и само който е в Гевгели сега може да разбере колко е болно на тоя народ с когото сърбите се подиграват. Така геройски загина Стоян Мандалов един от най-смелите и заслужили на Македония синове, нашият любим войвода.“
8) Люба Карагюлева от Охрид и Грозданка Зафирчева от Велес, Вардарска Македония:
Вестник “Независима Македония е орган на Съюза на македонските емигрантски организации, излизал в периода 1923-1926 година.
В своя брой 149 от 5 март 1926 г. пише за кратко за
„Адът в Македония.
Грозданка Зафирчева
Родена във Велес през 1906 г. – централна Македония, е убита на 2 юлий 1925 г. в общината на казания град от сръбския чиновник В. Димитриевич, защото се е съпротивила на неговите скотски желания. Престъпника В. Димитриевич, се разхожда и до днес свободно в Македония.
Люба Карагюлева
Студентка, родена през 1898 г. в Охрид, Югозападна Македония, като се върнала в родния си град след второто заробване на Македония от сърбите, била арестувана като българка от сръбските власти, изтезавана и заплашвана да бъде пребита в затвора. Вследствие на нейните физически и морални терзания, тя починала на 17. май 1923 г.“
Вестник „Македонска Трибуна“ – официалният орган на Македонската патриотична организация в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Америка пише в своя бр. 129 от 25 юли 1929 г. следното:
„Македонки – погубени от сърбите заради българско име и чест
Грозданка Зафирчева от Велес, родена 1906 г., убита на 2 юли 1925 година в самата община във Велес от сръбския чиновник В. Димитриевич, защото се е съпротивила на скотските му желания
Люба Карагюлева от Охрид, родена 1898 г. студенткса след като се завърнала в родния си град, бива арестувана като българка от сърбите и измъчвана в затвора. Поради тия страдания пчинала на 17 май 1923 година.“
Съюзът на македонските студентски дружества в чужбина в своята брошура “L’Enfer en Macédoine, № 1” издадена във Виена през декември 1925 година пише за за терора на Гърция и Югославия в Македония, за убийствата на младите българи Люба Карагюлева от Охрид, Митко Домазетов от Щип и Грозданка Зафирчева от Велес:
Видният български литературен историк и езиковед Иван Хаджов от Струга във своя фундаментален труд от 1931 г. “Македония под иго 1919 – 1929“, пише за изнасилванията, които сърбите вършат из Македония:
„Понеже знаят, че не ще бyдат преследвани, много сърби чиновници, пандури изнасилват предварително македонскитe девойки, за да ги принудят по тоя начин да се оженят за тeх…“
9) Александър Захариев от Щип, Вардарска Македония:
Роденият в град Щип Александър Захариев е български учител и духовник, наместник на Българската Екзархия в Гевгели, Воден, Петрич и Куманово. Убит от сръбски терористи на 18 февруари 1905 г. в Куманово.
Погребението на българския свещеник Александър Захариев
10) Владимир Сланков от Ново село, Щип, Вардарска Македония:
Владимир Сланков от Щипско ново село е ВМОРО революционер, войвода на организацията и доброволец в Българската армия по време на Балканските войни.
Загива със седем свои четници в бой със сръбския окупатор край с. Скачинци, Велешко на 26 август 1914 г.
Вестникът “Родина” на дейците на ВМОРО – Христо Матов и Георги Баждаров излиза на 18 август 1916 година с три статии за славно загиналия в бой със сръбския окупатор ВМОРО войвода Владимир Сланков от Щипско Ново село.
“Една годишнина; Владо Сланков; Владимир Ив. Сланков (Биографска бележка)“, публикувано във в-к “Родина“, год. I, бр. 110, Скопйе, 18 август 1916 година
“Но когато избухна общо-европейската война и требваше да се разбере от близки и далечни, приятелски и вражески държави, че македонският въпрос чака своето справедливо разрешение, намери се за уместно да се извършат неколко атентата. Владо Сланков и неговите другари изпълниха своята задача със свойственото им самоотречение. Ала открити от по-многочисления неприятел, след ожесточено дневно сражение, те всички, – освен един от седмината, който успе да избега през нощта, – сложиха буйните си глави за свободата на поробената родина. И днес, когато се изпълват точно две години от херойската смърт на тези решителни до безумие български синове, ние, освободени вече от доблестната и победоносна българска армия, не можем да не отдадем дължимата дан на почит на тези погинали в кървав бой със сърбите смели революционери. Защото, голем подвиг е по своя воля, без изглед за непосредствен резултат, да се хвърлиш в неравна борба против многочисления и отлично въоръжен неприятел с пълно презрение на смъртта. Такъв подвиг извършиха Владо Сланков и неговите другари!”
11) Стоян Михайлов Тодоров от Виница, Вардарска Македония:
Вестникът на македонските бежанци в България, близкия до ВМРО „Македония“ в бр. 931, год. IV, от 20 ноември 1929 г. разказва за поредната жертва на сръбския терор във Вардарска Македония – 21 годишния младеж от Виница Стоян Михайлов Тодоров.
„По същото време, когато Благой Монев намери трагичната си смърт в Щипската жупания, в с. Каменица (Кочанско) биде заклан 21-годишният младеж Стоян Михайлов Тодоров от Виница. Той се е занимавал с търговия и имал дюкян в Каменица. Сърбите от преди доста време постоянно са го тормозили, арестувайки го често поради бегството на един негов чирак през границата в България. Не можейки, обаче, да му намерят никаква вина, след щателни обиски и разпити, сърбите бивали принудени да го освобождават. Но, боейки се от всичко по-младо и по-будно в Македония, те не могли да се успокоят и една вечер, по повеля на големия кръволак капитан Стоянович, му пращат трима жандари в дюкяна.
Нещастният Тодоров, който е знаел за честите закани на сърбите, че ще бъде убит, поприкривал се е, но нея вечер бива издебнат в дюкяна. Когато вече било всичко затворено късно вечерта, жандармите почукали на вратата на дюкяна и го принудили да им отвори. Поискали да пият и след като се наситили, извадили ножове и се втурнали към жертвата си. Започнала е страшна борба. Младежът е надал вик, но никой не е посмял да му помогне. Мушкан с ножовете, той се бранил колкото можел – хвърляйки върху джелатите си каквото му попадне, докато имал сили. След това бива заклан и тялото му извлечено навън и заровено незнайно къде. На другия ден неговите близки намерили само локви кръв в дюкяна и окървавени парчета от неговия минтан, разкъсан през време на ужасната борба; прозорците били изпочупени от разни хвърляни предмети, знак, че жертвата се е защитавала отчаяно.
Напразно родителите му са търсили поне тялото на Стояна. Отвсякъде властите са ги пъдели, казвайки, че синът им е избягал в България. А жестокият капитан Стоянович, когато ги видял да носят черно за траур, хвърлил се бясно върху им, скъсал черните кърпи и им забранил да ги носят.
Ненаситна е сръбската жажда за македонска кръв. Но заедно с това възмущението сред поробения македонски народ расте и денят за разплата с тиранията наближава.“
12) Моне Дръчков Домозета от Виница, Вардарска Македония:
Вестникът на македонските бежанци в България – в-к „Македония“ съобщава за поредните нови жертви на сръбския окупатор в Македония – Моне Дръчков Домозета (Калето) и Спиро Иванов, и двамата от Виница.
„Никога Виница не е живела с такъв изблик на ненавист и омраза срещу всичко сръбско, както тогава. Защото Моне Дръчков беше непрежалим за всички. Голем патриот, непоколебим българин и неустрашим изобличител на сърбите на които казваше, че са само гости и че трябва да си вървят – той бeше наричан от всички Моне Калето, защото той за всички беше “кале” на българщината във Виница и околията. На сръбското „здраво“ той отговаряше „здравей“. Още през 1922 год. беше постоянно измъчван от властта, арестуван и изтезаван. В затвора околийският началник безброй пъти му се заканвал, че ще го убие, вадел пистолет, заповедвал му да си отвори устата, за да го застреля, но безстрашният Моне му е отговорили: „Стреляй! Не е нужно да си отварям устата; куршумът може да пробие и през зъбите! Да не мислиш, че имаш пред себе си деца или страхливци!“
Затварян е бил често, а през това време сърбите са правили опити да изнасилват жена му. След обявяването на диктатурата той бива на всека крачка следен, и не е смеел да излезне от къщи, защото е виждал, че смъртта го дебне. Най-после тя го грабва по най-жесток начин.
Моне Дръчков оставя в бедност жена с три деца и престарела баба. Той умре на поста си като неустрашим българин в дни, когато българщината в Македония се намира под страшно, невидено до сега гонение, и българска кръв се лее обилно всеки ден.“
Източник: “Още две скъпи жертви на сръбската кръвожадност“, публикувано във в-к “Македония. Орган на македонската емиграция в България“, год. IV, бр. 933, София, 22 ноември 1929 година
13) Рампо Попов от с. Беловодица, Прилепско, Вардарска Македония:
Вестникът на македонските бежанци в България – в-к „Македония“ публикува писмо от Македония, което съобщава на българите за поредното сръбско убийство над „доблестен млад македонец“ – Рампо Попов от с. Беловодица, Прилепско, заклан от сърбите и заровен край пътя за село Плетвар.
Убитият „е син на големия родолюбец поп Пано Мицев от Беловодица, който бе един от непоколебимите крепители на българщината още в по-далечното минало. Без да остане по-назад от баща си, Рампо Попов бе спечелил сърдцата на всички селяни от околните села и бе най-обичаната личност там, слушана във всичкo. Той биде неколко пъти затварян и измачван от сърбите поради подозрения, че е бил във връзка с прилепския войвода Петър Пашата. Неговият другар Сотир Гърданов стана жертва на това подозрение и биде заклан от сърбите още преди три години.“
„Целата околия оплака обичания от всички Рампо. Никога такава скръб не бе обземала селата. Тая скръб мина веднага в една страшна омраза спрямо всичко сръбско и само чака деня, ден на разплатата, когато ще се разрази във всичката си сила.“
Източник: Вестник „Македония“, год. IV, бр. 947, 9 декември 1929 година.
Ако желаете да подкрепите разкриването на македонистки фалшификации или искате да дарите средства за закупуване на книги писани от македонски дейци, които да качим в Библиотека Струмски – може да го направите на Paypal info@sbornikstrumski.com
