Цитати от македонски дейци в оригинал за цар Самуил и останалите български царе и канове от Първото, Второто и Третото българско царство.
Със специални благодарности към сърбо-македониста Зоран Богески, чието незнание за факта, че македонските дейци славят своите български царе и канове доведе до компилирането на тази статия.
1) Кузман Шапкарев от Охрид, Вардарска Македония:
Кузман Шапкарев (1834-1909, София) е виден български възрожденски книжовник, фолклорист, редовен член на Българското книжовно дружество, днес БАН (1900), роден в град Охрид.
В своя труд от 1901 година “Кратко историко-географско описание на градовете Охрид и Струга“, , публикувано в “Сборник на Българското книжовно дружество в София”, Т. I, с. 1-54. Шапкарев говори за родния си град Охрид, който бил „столица на българското царство“ по времето на цар Самуил (а по-късно и седалище на българския патриарх от времето на Охридската архиепископия):
Кузман Шапкарев казва също така, че през историята си Охрид е бил под македонска, римска, византийска, турска, сръбска власт, но най-много под българска: под властта на непосредствените Аспарухови наследници – българските царе Борис и Симеон:
2) Георги Динков от Солун, Егейска Македония:
Роденият в град Солун през 1839 г. Георги Динков Държилов е български просветен деец, виднa фигурa на българското възраждане.
На на 10 май 1862 г. в родния си град Солун той пише поемата “Самовила“, публикувана цели 60 години по-късно в списание “Македония“, брой V, София, 1922 г. от академик Антон Попстоилов от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония.
В „Самовила“ Динков описва своя среща в планината Беласица със самовила, която носила гривна с надпис „Македония, Тракия и горна България“ и която след това запитала къде са нейните царе и боляри, изброявайки различни български ханове и царе: от митичния пра-български владетел Илирик и първите български канове Телец, Кардам и Крум, през средновековните български царе Борис, Симеон, Самуил и Иван Асен II и последния български владетел преди падането под Османско робство Иван Шишман. Причината за призива на Самовилата към тези български владетели е, че тяхното „големо царство, милото ви отечество“, което според Динков се състои от „България, Македония, Тракия“ търпи и страда от „диви вълци, проклети, лукави гърци“:
3) Димитър Гюзелeв от Дойран, Вардарска Македония:
Роденият през 1902 г. в град Дойран Димитър Гюзелов е философ и революционер, деец на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО), подразделение на ВМРО. През май 1927 г. е заловен с документи на ММТРО от сърбите и е един от основните обвиняеми на Скопския студентски процес. След присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония към България през 1941 г. Гюзелов става директор на Радио Скопие, защитава в Загреб докторска дисертация върху Шопенхауер и издава книгата “Жертвите на Скопския студентски процес“. След края на войната, през 1945 г., е осъден от югославските комунисти-македонисти като “български фашист” на смърт чрез обесване. Разстрелян е заедно с прилепчанинът Димитър Чкатров.
В статията си “Към величие на българската нация“, публикувана в сборник “Първите лъчи на свободата“, Скопие, 1941 година Гюзелев възхвалява българската нация и македонските българи, споменавайки и техните канове и царе Аспарух, Самуил и Симеон:
„Ние вервахме в българската свобода, защото живеехме с духа на нашата славна история, защото чувствувахме предназначението на българския народен гений, защото дишахме с пулса на Аспаруха, Самуила и Симеона.“
4) Илинденска организация:
Илинденската организация е взаимоспомагателна и културно-просветна организация на революционери от Македония и Одринска Тракия, бивши участници в националноосвободителното движение и по-специално в Илинденско-Преображенското въстание. Съществува в периода 1921-1947 г.
Непосредствено след навлизането на Българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през пролетта на 1941 г., Ръководното тело на Илинденската организация изпраща писмо до министъра на вътрешните работи, в което апелира да се позволи на оцелелите илинденски ветерани да се завърнат в родните си огнища, да им бъдат отпуснати борчески пенсии, подобни на тези за шипченските опълченци, като на особено заслужили борци за българщината в Македония. Писмото е подписано от председателя на организацията Лазар Томов от разложкото с. Годлево и секретаря Лука Джеров от Битоля. В писмото македонските революционери споменават и границите на българското племе – от Дунава до Егея по време на различните български канове и царе из вековете: кан Аспарух, кан Крум, княз Борис Покръстител, цар Симеон Велики, цар Самуил, цар Калоян, цар Иван Асен и цар Борис III.
„От Дунава до Егея и от Морава до Черно море във времето на Аспарух, Крума Страшний, Борис Миротворец, Симеон Великий, Самуила Обединител, Калояна и Ивана Асеня до нашия любим Цар Борис III един народ е живел в нашите земи – български. Две тежки вековни робства не можаха да го заличат. Българският жив език векове се е разнасял по Балканите, дал е писменост на всички южни славяни чрез своите синове Кирил и Методий и великият наш учител Климент Охридски, като е достигнал и до Москва. Този наш жив език ще се разнася за наша радост в бъдните векове със сила и мощ и гласът на обединена България ще се чува навред и навеки.“
5) Петър Савинов от Охрид, Вардарска Македония:
Петър Савинов от Охрид е виден фотограф, произхождащ от стария охридски род Савинови; брат е на солунския атентатор Гурко Савинов.
През 1943 г. в Скопое издава своя пътеводител “Охрид“:
В него пише и за „мощта и силата на великия български цар Самуил“:
6) Антон Кецкаров от Охрид, Вардарска Македония:
Антон Кецкаров (1865-1945) от град Охрид е просветен и обществен деец, ВМОРО революционер. Учител в множество български училища в Македония и България , един от основателите на културно-просветното дружество “Българска Матица” в Охрид и активист в Битоля на Съюза на българските конституционни клубове (легална политическа партия на ВМОРО). След освобождението на Македония през 1941 г. се връща в родния си град Охрид , където е един от основателите на Охридската общогражданска фондация “Свети Климент Охридски” . Умира там през 1945 година.
През месец юни 1941 г. Антон Кецкаров заедно с ВМОРО революционерите и участници в Илинденското въстание Антон Наум Цветинов и Иван Нелчинов – и тримата родом от град Охрид, отправят едно „Едно послание“ (публикувано в сп. “Илюстрация Илинден“, год. XIII, книга 6 (126), София, юни 1941 г.) към своите съграждани, охридчани. В него те говорят за новоизгрялата свобода над „старата мощна българска столица на цар Самуил“ – град Охрид и за охридчани, които винаги пазели спомена за своя български цар (Самиул).
7) Никола Зографов от с. Ораовец, Велешко, Вардарска Македония:
Роденият през 1869 г. Никола Зографов от с. Ораовец, Велешко е български просветен деец и ВМОРО революционер. Работи като часовникар и се занимава със събиране на фолклорни материали от Македония, които издава в София. През 1895 г. е назначен от Гоце Делчев за пунктов началник на ВМОРО в Кюстендил. Член е и на Върховния македоно-одрински комитет, както и на Тайния македонски революционен комитет „Труд“. По идея на Гоце Делчев създава бомболеярна на ВМОРО в кюстендилското село Сабляр. През Балканската война участва в Първа опълченска дружина на Българската армия. През 1915 г. вследствие на хроническо заболяване ослепява. Умира през 1931 г. на 62 годишна възраст в София.
През 1927 година издава своите уникални спомени “Строежа на живота. Едно обяснение на въпросите: 1. Как се създаде погрома на България. 2. Защо не можа да бъде извоювана автономията на Македония и Одринско (Принос към историята на революционна Македония)”.
В тях той говори и за „нашият пръв дедо Кубрат“ – бащата на кан Аспарух, както и за самият основател на българската държава – „великият българин Аспарух“:
8) Александър Чучулаин от Банско, Пиринска Македония:
Александър Иванов Чучулаин (1885, Банско – 1969, София) е български историк и богослов; действителен член на Имперския археологически институт в Петроград.
През 1914 г. в два тома издава дисертацията си, която успешно защитава през 1910 г. в Санктпетербургската духовна академия. Заглавието ѝ е „Свети Борис, княз български. Неговото културно-исторично и църковно-народностно значение. 865 – 885 г.“
Както се подразбира в книгата се описва живота, делото и значението за българския народ на царуването на Княз Борис I Покръстител.
„И понеже в първата част на нашия труд, която печатим сега в два тома, ще се спрем повече на великото в българската история събитие – покръстването му, и в негово лице приемането на Християнството от целия народ, то естествено, ние с това ще засегнем повече заслугите на кн. Борис в културно-историческо значение за нас като виновник на акта от 865 г., с който ни издигна, от положението на „варвари езичници“, в истински християни и съучастници на оная всемирна култура, която била създадена под благотворните лъчи на Християнството, като едновременно с това премахна и етничните разности в държавата и от България създаде такво мощно царство, от което отпосле и Византия и стените Цариградски трепераха. Във втората пък част, която ще излезе от печат най-късно през началото на идещата 1915 год., и ще съдържа т. III и IV, ние ще се спрем, обстойно на църковно-народностното значение на кн. Бориса в тесна връзка с ония последствия за нас, които има дейността на учениците на Св. Кирил и Методи в България, като първи носители на славянската писменост и култура у нас и първи наши църковно-народностни учители и дейци.“
9) Христо Попкоцев от Ново село, Щип, Вардарска Македония:
Христо Попкоцев (1869-1933) е виден български учител и революционер, член на ЦК на ВМОРО. През 1892 г. завършва славянска филология и литература в Софийския университет. Работи като екзархийски учител в Цариград, Одрин, Скопие, Солун, Щип и други. През 1896 г., заедно с Павел Генадиев, основава Одринския революционен комитет. Член на ЦК на ВМОРО (1896-1897; 1903-1904). Доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия, като е отличен с орден с корона. Български кмет на Скопие от 1917 до 1918 година. Член на Илинденската организация и на Съюза на македонските емигрантски организации.
В своята статия “Сърби ли са македонските славяни“, публикувана във в. “Устрем“, София, бр. 29, 1926 година членът на ЦК на ВМОРО Попкоцев говори и за основателят на българската държава кан Аспарух, както и за неговия наследник Крум, който разширил българската държава и тя включвала географските области Добруджа, Мизия, Тракия. Още от тогава „славяните в Македония станали поданници на българската държава, почнали да се наричат българи, както се наричали и техните братя славяни в Добруджа, Мизия и Тракия…“ :
10) Борис Дрангов от Скопие, Вардарска Македония:
Роденият през 1872 година в Скопие Борис Стоянов Дрангов е легендарен офицер от Българската армия, военен педагог и национален герой на България. Участва в Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война по време на която загива на Завоя на река Черна през 1917 година.
В своята брошура от 1902 година “Юнаци, изпълнете клетвата!” Дрангов пише за целокупна България и нейните славни царе Крум, Симеон, Самуил, Иван Асен:
“А отечество, юнаци, не е само кѫщата, двора, селото или околията ви, нито пъкъ само Свободна България.
Не! Цѣлокупна България е наше отечество. Тя е свещена земя за всѣки българинъ. Нейнитѣ поля и долини, урви и усои сѫ напоени съ кръвъта и сълзитѣ на нашитѣ прадѣди. Въ нея сѫ живѣли нашитѣ славни царе Крумъ, Симеонъ, Самуилъ, Иванъ Асѣнъ. За тая обична земя паднаха славно, увиснаха на бѣсило, измрѣха по затвори безбройно български синове – мѫченици; минаха подъ ножъ много невинни дѣчица, майки, моми и старци; изгорѣха цѣли села и градове; сложиха кости двѣстѣ хиляди руски юнаци! Границитѣ на Велика България се отбѣлѣзаха точно съ потоци безцѣнна кръвь подъ стѣнитѣ на Цариградъ. Тия граници обгръщатъ и оня край злочесть, прѣкрасенъ, роденъ, милъ,
Дѣто Вардарь прѣзъ цвѣтята
Мѫтенъ лѣй се и шуми,
Дѣ на Рила грѣй главата,
И при Охридски вълни;
Тамъ, дѣ днесъ е зла неволя,
Дѣ народътъ е мѫченикъ,
Дѣто плачатъ и се молятъ
Все на български езикъ.
Плодовита, богата и земя-рай е цѣлата наша татковина.“
11) Арсени Йовков от с. Селци, Стружко, Вардарска Македония:
Роденият в Стружкото село Селци Арсени Танасков Йовков (1882-1924) е ВМОРО революционер, публицист и поет. Участва в Илинденско-Пребраженското въстание като след въстанието емигрира в България. Основава Дебърското македонско братство в София. Участва във войните за национално обединение. По време на Първата световна война е кмет на окупираната от българската армия Прищина (1917-1918). След 1921 година Арсени Йовков е един от ръководителите на Илинденската организация и е главен редактор (1921-1924) на вестник “Илинден”. Убит е по време на Горноджумайските събития.
През 1907 година Йовков печели първото место на конкурса на в-к “Вечерна поща” за творба, посветена на княз Борис I. В “Ода за цар Бориса“, публикувано във в-к “Вечерна поща”, год. VIII, бр. 2044, София, 3 май 1907 година.
Из творбата:
О, святий Борисе, о, царю кръстител,
Днес пак славослови те твоя народ,
Че твоята вера кат ангел-хранител
Безспирно е бдела над българский род;
Че в тебе се слеха кат в образец редък
Небесната слава на кръста-кивот
И буйния устрем за блескав напредък
На твоя възлюбен и крепък народ.
О, име священо, завет непокътнат,
Как громко то стига до нашия слух
През толкоз столет’я, безсилни да глътнат
Великата сила на българский дух!
Да, времетo – този велик победител –
С поклон се озърта към твоя престол,
Пред всека истор’я, пред всеки мислител
Въздига те, носи към нов ореол.
И твойто кормило, великата вера,
Дарена народу със царствен обет,
И нине, кат севга, посочва ни фара
И българский кораб понася напред.
В статията си “Българи в Македония“, публикувано във в-к “20 юли. Македоно – Одрински лист“, год. I, бр. 1, София, 14 април 1924 година Арсени Йовков говори и за „българския цар Самуил“ като по този начин защитава българите от Македония от сръбските опити за тяхната асимилация:
12) Христо Татарчев от Ресен, Вардарска Македония:
Роденият в град Ресен Христо Татарчев (1869-1952, Торино, Италия) е български лекар и един от основателите на ВМОРО. Участва в организирането на Съединението на България през 1885 година, организирано от Българския таен централен революционен комитет. Включва се като доброволец в Българската армия и в последвалата Сръбско-българската война. Учи медицина в Цюрих и Берлин и след завършването си работи като лекар в Солунската българска мъжка гимназия. Служи като лекар и в Българската армия през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
В своите спомени писани в Торино в периода 1934-1936 год. на български език и преведени на съвременен македонски в Скопје през 2017 г. Татарчев говори и за „племенната и културна връзка между българите от Мизия, Тракия и Македония“, връзка която е „създадена още в края на VI в. от Аспарух“ и неговите наследници:
13) Йордан Венедиков от с. Баня, Разложко, Пиринска Македония:
Роденият в Пиринска Македония Йордан Венедиков (1871-1957) е генерал от Българската армия, историк и публицист. Участник в Четническата акция, в двете Балкански войни и в Първата световна война. С множеството си публикации, които засягат проблеми на военната история от Ранното Средновековие до участието на България в Първата световна война, Венедиков си спечелва името на едно от светилата на българската военна историография. В Р. С. Македония, където официциалната идеология от 1944 г. до ден днешен е сръбския македонизъм Венедиков е изучаван като „бугарски окупатор на родната му Македониjа“.
Книгата на Венедиков от 1918 г. “Войните за обединението на българите в XII век” е посветена на двама български царе – Асен I и Калоян.
Из предговора ѝ:
“По едно странно съвпадение наложено от неумолимите закони на международния живот, ние днес воюваме по същите места, против токуречи същите врагове и за същите цели, за които са воювали нашите прадеди при Асеновци.
Гражданинът войник, който с оръжие в ръка гради бъдещето на нашия народ, ще види, че той стои против същите врагове със същия характер, както и тогава.
Той ще почерпи кураж от добрите и поука от лошите страни на нашите прадеди и ще се убеди, че не враговете, колкото силни и да са били те, са могли да определят положението на нашия народ.
Настанила българите на кръстопътя между източната цивилизация и западната, съдбата им е определила едно по-завидно положение в обществото на народите; но за да достигнем това, докато още нашите врагове съседи са същите, каквито бяха преди седем века, ние сега требва да бъдем по-съвършени и по-предвидливи, отколкото нашите прадеди.
София, януари, 1918 год.”
14) Павел Шатев от Кратово, Вардарска Македония:
Павел Шатев от Кратово е ВМОРО революционер, един от Солунските атентатори и един от създателите на про-комунистическата ВМРО (обединена).
В своята статия “Бележки върху Българската Просвета в Македония“, публикувана в “Сборник Солун“, София 1934 година гемеджията Шатев говори за генезиса на българската народност и държава България възникнала в Средновековито след обединението на пра-българите със славяните от Мизия, Тракия и Македония, за развитието на старобългарския език по времето на Св. Св. Кирил и Методий и за неговото използване от българските царе Симеон и Самуил:
15) Тодор Крайничанец от Велес, Вардарска Македония:
Тодор Крайничанец е български публицист и юрист от град Велес, съден от сърбо-комунистите македонисти след 1945 г. в Югославия.
В своята статия озаглавена “Българските езера в Македония. Преспанското езеро” и публикувана във в-к “Пелистерско ехо”, год. I, бр. 5, Битоля, 31 януари 1942 година Тодор Крайничанец пише и за старата българска столица на цар Самуил – Преспа:
“Преспа е люлка на славната българска история и ризница на свещени кътове. Има много стари къщички и постници от български царе.
В Преспа и покрай езерото се намират 14 монастири и 62 църкви, а освен това разрушени църкви 80 и 10 монастири, всички съградени от българските царе.
Преспа е столица на Цар Самуил (976-1018 год.) На самия остров е било седалището на българският патриарх с 18 епархии: Видинска, Главиничка, Берска, Битолска, Кюстендилска, Скопска, Софийска и др.“
16) Атанас Яранов от Кукуш, Егейска Македония:
Роденият през 1878 г. в Кукуш (починал 1964 г. в София) Атанaс Яранов е български учен, просветен деец и революционер, член на ВМОРО. Работи като учител по история в Битолската българска гимназия и в Солунската българска гимназия. Доброволец е в Македоно-одринското опълчение на Българската армия по време на Балканската война. Преподава в Софийския университет, част е от изпълнителния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации и е член-учредител на Македонския научен институт в София.
Под псевдонима Живко Годен през 1939 г. издава “Тамара” – историческа драма за Кера Тамара, от българския царски род Шишман, дъщеря на цар Иван Александър и на царица Теодора. Сестра е на българските царе Иван Шишман и Иван Срацимицир, съпруга на султан Мурад I. През 1941 г. Яранов издава поемата “Иван Александър” посветена на българския цар Иван Александър.
17) Никола Алтипармаков от с. Доленци, Битолско, Вардарска Македония:
Никола Алтипармаков oт с. Доленци, Битолско е ВМОК и ВМОРО революционер, член на битолския окръжен комитет на организацията. Участва в Горноджумайското и в Илинденското въстания. След присъединяването на Вардарска Македония към България през 1941 г., Алтипармаков се връща в Битоля и влиза в местния български акционен комитет и става председател на Илинденското дружество в града. Умира през 1953 година.
В своята статия “Дебърска художествена школа“, публикувано във в-к “Македонско слово. Орган на македонската емиграция“, год. I, бр. 17, София, 12 януари 1935 година македонският революционер говори и за опитите на българите на Цар Самуил да запазят своята българщина в манастира Св. Йоан Бигор, където се заражда и прочутата Дебърска художествена школа:
“Тази школа ни припомня величавата епоха на Самуиловото царство. Когато в началото на XI век българите беха разбити и културния център Охрид разгромен от византийците и идващите след тех турци, българщината, за да запази своята култура, име и чест, се отдръпна по течението на р. Дрин и се приюти из усоите и покритите с вечни гори недра на Шар, по край пенистата река Радика. Тук построиха, под мистично мълчаливите гори, светинята – монастира „Св. Иоан Бигор“ (1023 г.). Под куполите на тази светиня, поробените деди на дебърчани изливаха мъката си, тъгите си по изгубената свобода в резба и живопис.”
Ако желаете да подкрепите разкриването на македонистки фалшификации или искате да дарите средства за закупуване на книги писани от македонски дейци, които да качим в Библиотека Струмски – може да го направите на Paypal info@strumski.com
