Избери тема

В българската Уикипедия за сърбо-македониста Георги Абаджиев (Ѓорѓи Абаџиев) пише следното:

„Работи в Института за национална история в Скопие и като негов директор е отговорен за мащабните фалшификации на историята на Македония и за опитите за прикриване на връзката ѝ с българщината.“

С тази статия тук ще изпълним със съдържание горното твърдение.

Абаджиев заедно с „Научен Институт за Национална Историja на Македонскиот Народ“ през 1950 г. в Скопие решават да издадат албум с името „Македонски возрожденци и револуционери“. В него са включени редица български възрожденци и революционери от Македония, които, разбира се, са представени като „(етнички) македонци“. Тъй като българската им национална определеност е дадена не от нас, а от самите дейци в техните си творби, писма и документи, за да прикрият този исторически факт Абаджиев и македонистите правят това, което най-добре умеят – фалшифицират.

Нека разгледаме 13-те по-бруталните лъжи в този албум роден 5 години след създаването на македонистката историография и език – забележете, македонистите дори използват в заглавието на албума българската дума „възрожденци“ – новосъздадената след 1945 г. дума „преродбеници“, която днес масово се използва в македонисткия съвременен език по това време още не е наложена на македонското население от слугите на Белград.

Лъжа 1) намираме на страница 9. Там четем за Константин Миладинов от Струга, който „Во 1861 год. со помоша на хрваткиот бискуп Штросмаjер го напечатил во Загреб „Зборник на народни македонски песни“, што го собрал воглавно брат му Димитар“:

Да, ама не! Това е 100%-ва лъжа! През 1861 г. братя Миладинови публикуват сборник под името “Български народни песни” и за ужас и съжаление на македонистите вече има едно изобретения за свободен достъп до информация наречено интернет и всеки македонец може да прочете оригинала на сборника:

Пак на страница 9 намираме и лъжа №2: видите ли, големия български възрожденец Кирил Пейчинович от с. Теарце, Тетовско

„jа напишал книгата „Огледало“ и jа напечатил во Будим 1816 год. „Огледало“ е црковна книга, но за нас е од големо значенье поради тоа што е напишана на македонски jазик (тетовски говор).“

Напишана е на „македонски jазик“ само във фабриката за исторически фалшификации наречена Югославия.

В оригинала на „Огледало още на корицата Пейчинович САМ си е написал човека на кой език говори, пише и твори:

“Книга сия зовомая ОГЛЕДАЛО. Описася ради потребы и ползованія препростейшим и некнижним язиком Болгарским долния Миссии, многогрешним во Йеромонасях и недостойнейшим Игуменом Крал Марковаго монастиря, иже во Скопие у Маркоа река храма светаго великомученика Димитрия КИРИЛ ТЕТОЕЦ ПЕЙЧИНОВИЧ; и издася на тип иждивением и потщанием благоговейнаго во Свещеницях господина Косте Стошича попа от Призрена града. В Будине граде писмени Кралевск. университета Пещанскаго, 1816.”

Едно уточнение за македонци, които искат да знаят историческата истина и македонисти, които искат да се върнат назад във времето и да убият Тим Бърнърс-Лий – македонските дейци наричат горна Мизия стара (днешна) България, а долна Мизия за тях е Македония. Където явно се говори язиком Болгарским според Кирил Пейчинович…

Продължаване на страница 10, където четем за един от първите български филолози и фолклористи, духовникът Партений Зографски от Галичник, Реканско, Вардарска Македония.

Той, видите ли, „издавал македонски учебници и освен това „се обидувал теоретски да го разреши прашаньето за литературен jазик во Македониjа, поради кое што беше презрен од егзархиjата“.

Ах, лошата Българска екзархия – презряла своя духовник Партений Зографски, който явно се опитвал да и прави на контра някакви схеми за някакъв „jазик“ – внушението е ясно, става въпрос за митичния „македонски jазик“, така както е и ясно, че когато македонските говорят за „македонски учебници“ издавани от Зографски те имат предвид учебници на „етничките македонци“ (дори и да искат, няма как да говорят за „македонски учебници“ в географския смисъл на думата, защото те са издадени в Цариград…).

Но да ги видим първо тях, пък после за езика. Според македонистите Зографски „издал своите македонски учебници: „Кратка Свяштена Историjа Вехти-Новозаветната църкъва“ и „Началное учение за деца-та“.“

През 1950 година, когато е писан този македонистки албум, македонистите едва ли са подозирали, че ще дойде ден, когато населението в Македония ще има свободен достъп до информация и за секунди ще може да се добере до ОРИГИНАЛИТЕ на тези учебници, но, ето, денят дойде, и ето, ето ги ОРИГИНАЛИТЕ:

Ето я “Кратка Свещенна История на Ветхо-и-Новозаветната Църков“, Цариград, 1857 година:

Там четем:

“Болгари-те се кьрстие во царствование-то Борисово, кой-то во кърщени-то се нарече Михаил, тога се преведе свещенно-то писание и други-те църковни книги от Гьрчкий на Болгарский или Славенский язик от свети-те единородни братя Кирила и Методия и от ученици-те нихни светаго Климента, кой-то после би Архиепископ Болгарский в Охрид, и светаго Наума, Сава, Ангелария и Горазда, Светий Кирил и Методия изнайдое азбука-та Славянска, защо до тога ни едно племе Славенско немаше нито азбука нито некакви писания. От болгари-те земае новоизнайдена-та азбука и преводи-те на священно-то писание и църковни-те книги и други-те славенски племена: како сърби-те, хорвати-те и руси-те. При кръщаванье-то Болгарско би големо прение между Восточна-та Царограшка църков и западна-та Римска, защо секоя от них сакаше да земет на своя страна и под своя власт новокръстений отъ народ Българский. Тое прение и несогласие би една от главни-те причини на разделение-то църквоно, що последува между тие две църкви. Болгарска-та църков догде существуваше царство-то Българско имаше свое особенно независимо църковно началство, или Патриаршество в Търново, което Патриаршество со Падение-то на царство-то се уничтожи. Но освен Търновско-то Патриаршество Болгари-те имали и друга Архиепископия или Патриаршество на юг в Охрида, тая Архиепископия била установена еще в шесто-то столетие по Христа. От Юстиниана Византийскаго, Императора, кой-то, понеже беше славянин родом, даде на свой-от народ тоа преимущество, сиреч независимо църковно управление. Овая Архиепископия, в старо време простираше своя-та власт дори во Влахия и Молдавия. А в последно време имаше под своя власт в Македония 10 Архиепископии и 10 Епископии. Охридска-та Митрополии и после падение-то на царство-то Болгарско сохрани своя-та независимост до 1767 година.”

Както сами може да прочетете в тази кратка история на Християнството издадена през далечната 1857 г. Партений Зографски на страница 87 говори за покръстването на българите, за българската църква в Търново и Охрид, за българския архиепископ в Охрид Св. Климент, за факта, че от българите сърбите, хърватите и руснаците са взели своята азбука, създадена преди това от Св. Кирил и Методий и т.н. Няма нищо за „етнички македонци“ – как тази книга е „македонски учебник“ като дори не е издадена и в Македония, а в Цариград – македонистите ще ни кажат.

Докато ги чакам да измислят поредната си абсурдна теория да видим другия учебник споменат от македонистите: “Началное Оучение за Децата“, издаден отново в Цариград на следната 1858 година:

В оригинала на този учебник четем нещо много интересно:

 „Той що учит книга толко на туг язик, а не на свой-от, (како що прават некои от наши-те Бугари), той е еднаков (подобен) со той, що отфърлят майка си и на место нея земат друга. Никой не се мразит и не се отречуват от майка си, колку и гърда да е тая. И не толко люди-те не прават тоа, но и животни-те (добици-те): тьа се речет, тъй той, що се отфърлят от народ-от свой, е подолу и от най-долна-та ръка добици.“

Уоуууу, какви обиди – дали пък тези обиди не могат да се приложат за македонистите, които учат децата си на „чужд език, а не на свой както правят некои от нашите българи“?! Дали македонистите не са тези, които са се отрекли от майка си (едва ли, те винаги са твърдяли, че са сръбски чеда, България никога не им е била родина…). Както и да е, според Зографски тези предатели отрекли се от своя роден български език стоят по-долу и от добитък, та ще оставим на македонистите да ни кажат как учебник с такива пламенни думи в защита на българщината може да бъде учебник на „етничките македонци“.

Като споменахме думи, да видим и защо Българската Екзархия го „презрела“ на Зографски, който, да си припомним, според македонистите „се обидувал теоретски да го разреши прашаньето за литературен jазик во Македониjа“.

За кой литературен език се борил Зографски става ясно като, познайте какво направим – нещо, което е тема табу за македонизма – ами прочетем в ОРИГИНАЛ творбите на дееца, в случая Партений Зографски… (ужас, да четем в оригинал македонски дейци, македонистите получават световъртеж само от тази мисъл).

Така например четем “Мисли за Болгарски-от Язик”, публикувано в сп. “Български книжици“, брой 1, Цариград, 1858 година – ако не е станало ясно от заглавието на статията за кой език се бори Зографски, да почетем, та белким стане ясно:

“И другий пот сме кажале, пак сега кажуваме, що за да может да се составит еден общий писмений язик първо е потребно да излезат на яве си-те местни наречия и идиотизми на язик-от ни, върху кои-то общий-от язик имат да се зиздат. Догде се не направит тоа нещо, никой не может и неимат право да судит и да редит за общий писмений язик, основуваещи се на едно толко, кое и да е оно, наречие; и секое подобно суденье и реденье, како не полно, тъй е суетно и безплодно….Македонско-то наречие не толко не требет и не может да бидет исключенно от общий-от писменний язик, но добро тьа беше ако оно ся приймаше за главна негова основа; по тая причина что оно е по пълнозвучно, по плавно и по стройно, и в много отношения по пълно и по богато. Представители на тоа наречие се югозападни-те страни на Македония.”

Значи според Зографски няма македонски jазик, но има македонско наречие, което е част от българския език. Интересно…

В “Следующата статия много е важна и побуждаваме Читателите с внимание да я прочитет“, публикувано във в-к “Цареградски вестник”, година VII, бр. 315, Цариград, 9 февруари 1857 година пък четем:

“Нашио язик, како и всекой друг, искат много местни наречия, нали говори; всякоя почти епархия (област) и свои говори, но подобни разности в язикп за незамечателната разлика, не можат собствено да се наречат наречия. Според нашето знание, нашио язик се разделиват на две главни наречия, на горно-Болгарско и долно-Болгарско; първото се говорат в Болгария, в Тракия и некои части в Македония; а пък другото в Македония въобще, или стара Болгария; а пък тие две си имат своите поднаречия.”

Уоууу, българския език се говорел в стара България (Мизия), Тракия и Македония. Моля македонистите да пояснят отново за какъв литературен jазик во Македониjа точно се борел Зографски?

В „Житие и исповедание и за некои чудеса пове­ствование иже во святих отца нашего Климента Архиепископа болгарскаго”, публикувано в сп. “Български книжици”, кн. 1, 2, 3, 4, 7, 9, 10, Цариград, 1858 година пък пише:

“Охридска-та Архiепископiя в последно-то време имаше под своя власт 10 митрополiи и 10 епископiи, сиреч си-те епархiи на югозападна Македонiя. Замечателно е что в си-те овiе епархiе, освен две три, и до днеска се употребляват толко гърчкiи-от язик не толко в църкви-те, но и во училища-та, ако они и да са населени от чисти и природни Болгари, кои-то незнает и гри по гърчки. Ах, овiе сиромаси се достойни за големо сожаленiе, и они се сега почти единственни-те епархiи болгарски, где уще не се вовел во училища-та и църкви-те природни-от язик, и тоа не от нещо друго, а толко от недостаток в учители. Еве славно и обширно поприще за тие що сакат да остават вечна памет по себе. Не е овде место да разказуваме како и кога исчезнал от вишепоменути-ве епархiи болгарскiи-от язик.”

Да коментираме ли още за това кой е езика на Партений Зографски?

Но да продължим на страница 11, където има македонистко послъгване за две светли личностни от българската история от Македония:

Първо четем за Теодосий Синаитски от Дойран и как според лажговците-македонисти този български просветител и книжовник, издавал в своята печатница „дела, сите пишани на македонски jазик“. Също така „Теодосиj е располагал со една завидна за тоа време култура, со убав стил и добро познаванье на македонскиот jазик“.

Какви лъжи за тоя легендарен македонски jазик, какво нещо…

Отваряме книгите в ОРИГИНАЛ на Синаитски и там разбирам кой е бил неговия роден език:

Началное Оучение с Молитви Оутренния Славяноболгарский и Греческия“, Солун, 1838 година:

Книга за научение трих язиков славяно болгарский и греческия и карамалицкой“, Солун, 1841 година:

Служение еврейско и все злотворение нихно со показание от свещено и божествено писание ветхо и новое“, Солун, 1839 година, където на корицата Синаитски пише как книгата преминала няколко превода, за да завърши, как?:

“… Се пиша по Молдовлашески язик, от Неофита монаха, що беше равинин еврейски и после по Свето кръщение, се чини учител Християнский. Второ па се исписа на греческий язик. Трето па сега, от гречески язик се преисноси и се преписа во простий и краткий язик Болгарский к разумению простому народу, в Типографии Солунской при Хаджи Папа Теодоси и архимандрита Синаитскаго, в лето 1839 г.”

Значи според Синаитски езика му е славяно болгарски и язик болгарски, според македонистите езика му е македонски jазик.

И докато оставим македонците да се почудат на Синаитски ли да верват или на македонистите от Югославия, да видим следващите лъжи на страница 11: тези за видния български възрожденец, учител и книжовник Йоаким Кърчовски от с. Осломей, Кичевско, Вардарска Македония.

Значи според македонистите Йоаким Кърчовски бил писал на „народен jазик“ и бил много важен за „македонскиот народ“:

Кой е този „народен jазик“ Кърчовски сам си посочва в творбите, естествено, трябва само да ги прочетем (четенето в оригинал на македонски дейци е тема табу за македонизма):

В Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христоваиздадена през 1814 година в Будапеща на корицата пише:

„Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова, собранная от различних святих писаниях и преведена на простейший язик болгарский ползования ради простейших человеков и некнижних. Списанная от хаджи Йоакима даскала и преведе ся на тип потщаним господара кир хаджи Пеца от Щип и кир хаджи Станко от Кратово и кир Димитрий Филипович от Егри дере Паланка за душевное их спасение. Настоятел бист Димитрий Йоанович Зузура от Сечища. В Будине града, писмени Кралев. Всеучилища Унгарскаго, 1814“

Три години по-късно пак в Будапеща Кърчовски издава „Чудеса прес҃тыѧ Б҃городицы“, която според него е преведена на „Болгарский язык“:

„Чудеса пресветия Богородици, преведени от книга Амортолон Сотирия на Болгарский язик ради ползи и поучения, и Спасения рода Христианскаго; трудом и настоянием благопочтеннородник господарсов и купцев Димитрия Филипповича, Житела Кратовскаго, родом из Егридере-Паланка и Димитрия Зузура Сечищанина.“

Десетилетия по-късно, през 1860 година в Белград в третото издание на „Книга нарыцаемѧ Мытарства“ Кърчовски ще напише, че творбата му е преведена отъ славенски на болгарскiй iазыкъ отъ житiето на свѧтаго Василиѧ новаго за двадесетъ-те мытарства които е преминала света Ѳеодора”:

Та как този възрожденец писал на български език изведнъж се оказа важна фигура за „македонскиот народ“, поради неговите книги на „народен jазик“ не става много яснно…

Докато оставим на македонистите малко време да измислят поредното си оправдание за тенденциозното им представяне на историята нека видим следващата жертва на техните фантастики: Райко Жинзифов от Велес.

Според македонистите Райко Жинзифов „се борел за духовното и политичко ослободуванье на македонскиот народ“:

Македонистите дори сглупяват да споменат и неговата известна поема Кървава кошуля“. Дадохме ви линк към оригиналната творба, но хайде, нека сме щедрим – ще четем поемата в превод на съвременен македонски – “Крвава кошульа“, адаптирана на македонски, Скопjе, 2003 година:

“В б’лгарска ми клета земльа
има мало градче,
то е легнало в польана,
име нему Прилеп.
Прилеп – то е име славно,
тамо е живеjал
некога си крал ни Марко,
в него е царувал,
Е царувал, е воjувал

с Власи, Каравласи,
б’лгарска е бранил земльа,
роду си помагал.”

И малко смях от това издание – в предговора пише: “Во основата на поемата “Крвава кошульа” се наога страданьето на нашите луге под турско робство…”

Кои са вашите луге бе хора? Жинзифов САМ ви го казва, ще се правим още на ударени ли?

В “Новобългарска гусла“, публикувано в сп. “Братски труд“, книга IV, Москва, 1862 г. Жинзифов пише:

Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ

на цела Европа, на цел свет:
Я Българка сум. Българин сум я,
Българе живеят в тая страна!

Забележете кога е писана тази поема – 1862 година! Тогава няма нито българска държава, нито българска екзархия, нито дори българска революционна организация! Има хора като Райко Жинзифов, в който гори един стремеж за освобождение и подем на българския, пардон, „македонския“ народ, според сърбо-македонистите написали албума, който коментираме тук…

Че Жинзифов се е борил за България българския народ е нужно само да седнем и прочетем неговите “Две думи към читателите”, предговор към сп. “Братски труд”, книга IV, Москва, 1862 година:

Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша майка България! Какви са тия тежки български мъки как напрежни, така и сегашни! Кини ся сърцето на човека, душата му не ще са ся държи в телото, кога човек си помисли каква гъста и мрачна мъгла покривала и още покрива небото на сирота ни мила България и какви препятствия треба да ся надвият, за да блъсни сълнце по замръзнатата, българска земля, да озеленеят широки кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцветат плодовити дървета…, да замлъкнат вещици-кукувици, които кукуваха и досега кукуват над България!“

„Люди зли! Люди добри! Земете нашите народни песни и узнаете какви врели сълзи проливала и още пролива България, какви люти и ядни болки претърпела и още търпи сиромашка България… Но не ще перо да пише български мъки, а нека кажеме две думи за „Братски труд”.

Защото искрено и горещо като българе любим общата си майка България, ми, като желаем да принесем роду си каква и да е малка полза, ако и далеч от бащина си, и като немаме други сили освен перото, ако и слабо, ми ся решихме според силите си да принесем нещо и на нашата книжнина с изданието от време на време на малки книжки под наслов „Братски труд”…“

Жинзифов сякаш е знаел, че столетие по-късно разни македонисти ще манипулират с неговите думи за Македония и македонците, та явно се е застраховал – в “Гулаб“, публикувано в сп. “Български книжици“, Цариград, 1860 година той говори за татковината му Македония, която е БЪЛГАРСКА земя и за македонци – синоним на БЪЛГАРИ от Македония:

Впрочем Райко Жинзифов няма как да „се борел за духовното и политичко ослободуванье на македонскиот народ“ поради простата причина, че той самият НЕ е признавал съществуването на отделен от българския такъв народ!

В  “Новобългарска сбирка“, Москва, 1863 година на страница 15 Жинзифов пише:

Мие, за Българский язик бройме, тоя язик, кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България, между говорите на кой има малу разлика, но мие, както и секой Българин не късогледо, не можиме да речиме, що словото ръка или вода е Македонско или Тракийско, а рака, вода е Българско, защото нема Македонци, нема Тракийци като отделни народи, а има само Славяне-Българе, които живеят по речените места, имената на кои, може би, имат си право на землеписанието а не в народността, накъсо да речиме, има един целен народ Български и един язик Български, който как и секой кой му драго другий язик се делит на наречия…“

Докато оставим македонистите да отида до аптеката за валериан, нека погледнем следващата седма по ред фалшификация на македонистите: тази за Даскал Камче.

Според македонистите учителят и печетар Даскал Камче от с. Корешница, Тиквешко, Вардарска Македония бил създал в село Ваташа „втора по ред македонска печатница“:

За нещастие на македонистите, печата на тази „македонска печатница“ е запазен за историята и той изглежда така:

Към надписа отгоре на собственика ѝ ”ДАСКАЛЪ КАМЧЕ”  е добавен отдолу и текста ”I.БЪЛ[ГАРСКА] ПЕЧАТНИЦА 1837г. с. ВАТАША”.

Над печата стои надпис „Тиквешко благотворително братство“, тъй като печата е публикуван на табло на братството озаглавено „Табло в памет на заслужилите дейци из Тиквешко“:

Самото братство носи името „Даскал Камче“ и издава книги като “Кратки биографически бележки в памет на заслужилите дейци из Тиквешко“, София, 1925 г. В тази книга например тиквешкия ръководител на ВМОРО за региона – Христо Попантов от с. Ваташа, Кавадарско, Вардарска Македония ще публикува кратка биографична статия именно за заслужилия син на Тиквешко Даскал Камче, където четем за „този заслужил родоначалник на българското печатно дело“; в село Ваташа, Тиквешко „е била установена първата българска печатница“; „Ваташката печаница, която, нема съмнение, е първата българска печатница в българските земи“ и „един от праотците на българското книгопечатане е и Даскал Камче“:

За финал, ето един хубав портрет на Даскал Камче създаден и публикуван от Фейсбук страницата Bitola in color / Битола и битолско во боја:


Да преминем към лъжа №8 от манипулациите в този македонистки албум – Григор Пърличев, който учил децата на „своjот маjчин jазик“. Кой е този „маjчин jазик“ разбираме от последното изречение – Пърличев правил преводи на своя творба от гръцки на „македонски jазик“; освен това Пърличев бил борец за „преродбата на македонскиот народ“:

За кой народ точно се е борил Пърличев става ясно като видим издадена от него в Белград през 1875 г. книжка “Жалостна песна за Блъгарски народ в Охрит и Струга и за секои блъгарин“:

Това де факто е прочутата песен на Григор Пърличев писана за последните дни на Охридската архиепископия и за раздялата на последния неин архиепископ Арсений с паството му. Песента е особено популярна в Охрид и е известна и с имената “1762 лѣто“, “Песен за унищожението на Охридската патриаршия” и “Песна за патрикот“. В автобиографията си Пърличев споделя, че песента за първи път е изпълнена в Охрид скоро след сватбата му през 1870 г. и както казахме, от заглавието и си личи за кой народ точно се е борел Пърличев.

Като споменахме автобиографията на възрожденеца, нека я видим и нея, защото от там ще разберем кой точно е бил „маjчиниот jазик“ на Пърличев, за кой народ отново се е борил, като част от кой народ се е смятал и т. н.

Григор Пърличев пише своята “Автобиография” през 1884-1885 година. Тя е издадена 10 години по-късно в “Сборник за Народни Умотворения, Наука и Книжнина. Книга XI“. В Р. Македония е превеждана от оригинален български на съвремен македонски и издава многократно – например в това издание от 1967 г. и в това от 2004 г.

Хайде да четем оригиналът от 1894 г., от където става кой е бил „маjчиниот jазик“ на Пърличев както и част от коя националност е бил той според самият него:

„Наистина, те, ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене.“

***

„Дотолкова ние, българе[те], сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности?“

***

– От каква сте възраст?
– 30 годишен.
– От каква сте народност?
– Българин.

– Не е можно българин да има черни коси и черни очи.

На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Он наведе своите.
– Не ли Ви сами от амвона казахте, че от произношението на една само дума можете да познаете всекого дали е елин или не, а аз нито думата елин не мога да произнеса, какта Ви я произнасяте.
Рангавис онеме. Разговорът стана несносен и се оттеглих. След три дена ме повикаха универ[ситетските] власти. Първий въпрос беше:
– От каква сте народност?
– Българин.“

***

И ето какъв борец за „преродбата на македонскиот народ“ бил Пърличев:

„Дъската падна от ръцете му. Изпитите ми не само пред очите на простолюдието, но и пред моите беха добри. Мога да се гордея, че почти вси в Охрид, и в околията му, образовани личности, мои са ученици. Ни беше яд само, че не можехме още да обърнем гърцкото школо в българско.“

***

„През майя 1868, ако добре помня, поканих първенците у дома.
– Сакате ли да въведем българский язик в църкви и училища?
– Сакаме.
– Ке ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянский.
– Позволено ти е ..

(…)
В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища.“

***

„– Остави българский язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.
– По-добре смърт.“

***

„Утрента – ето ти мой неотлъчний във всите подвизи друг, г-н Яким Сапунджиев. В Атина, когато ни един от прежните приятели и съотечественици не рачеше да ми каже “добро утро“, само Яким остана ми верен. Като се свидехме в Охрид, сговорихме се да заместим владиката и язика гърцки с български.“

***

„Когато към средата на априлия върнах се в Охрид, майка не ме позна: бех станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото прежде бех. Извъргнахме елинский язик, когото беха пак възцарили във времето на мъките ни. Въведохме българский. Се появи ново мнение, ново стремление, нов живот. Антонаки умре от яда. “

Лъжа №9 на македонистите от албума: възрожденевът от град Охрид Кузман Шапкарев издавал „своj учебници на македонски jазик“ както и книги с народни умотворения, които били ценни извори за битта на „нашиот народ“:

Не ни остава нищо друго освен да видим тези учебници и сборници с народни умотворения:

Учебник за македонските българи:

Първоначялньi познанiя за малечкьiте дечиня по наречiе по-вразумително за Македонскьiте Българьi“, Цариград, 1868 година:

Български буквар за македонските българи:

Българскьiй букварь чясть А или взаимноучителньi таблици на наречiе по-вразумително за Македонскьiте Българьi“ , Цариград, 1868 година:

Българска читанка за македонските българи:

Голема българска читанка или втора чяст на българскийт буквар на наречие по-вразумително за македонските българи“, Цариград, 1868 година:

Български народни приказки и верования от Македония:

Сборник от народни старини. Книжка III. Български народни прикаски и верования. Събрал в Македония и издава К. А. Шапкарев“, Пловдив, 1885 година:

Български обичай от южна Македония:

Руссаллии, древен и твърде интересен българский обичай, запазен и до днес в Южна Македония”, Пловдив, 1884 година:

Български народни умотворения – българска поезия или български народни песни:

Сборник от български народни умотворения. Част първа. Простонародна българска поезия или български народни песни“, София, 1891 година

Май Шапкарев не е нужно изобщо да го коментираме – човекът си е казал от кой народ какви умотворби и на какъв език е писал – трябва само да се ЧЕТЕ.

Лъжа №10 в македонисткия албум – тази за големият просветен деец и възрожденец Йордан Хаджиконстантинов Джинот от Велес, Вардарска Македония. Според македонистите от албума Джинот се борил срещу тези, които спирали културния напредък на „македонскиот народ“:

Как точно се е борил за „ македонскиот народ“ не става ясно след като се знае фактът, че самият Джинот се самоопределя за българин и твърди, че в Македония живеят предимно българи:

В прочутата си статия “Болгарска писменост“, публикувана във в-к “Цариградски вестник“, год. II, Цариград, 19-ти юли 1852 година Джинот казва:

Ний, болгари, имаме преполна и високодостойна слава от другия славяне и достойни са да отдаваят верху нас чест, понеже сме ги дарувале писменост. Ний, болгари, имеюще си коренобитен и изобилен язик, това е наша граматика, това е наш словар. Всекой, който дерзае да осуждава наше болгарство, той е образ Момусов — кой заповядова ний человеци очи да имаме на груди и нос отзади…”

Във “Сновидение или истинословие“, публикувано във в-к “Цариградски вестник“, Цариград, 8. IX. 1851 година Джинот пише:

“Размишляюще аз на всякоя вечер ради нашето славяно-болгарство, на кой ли начин има да ся пробуди от сонът Варухов и да се отплете от клончето Гордиево и да не е смотано во лабиринтът на самолюбието, ми се занесе свестта и заспах. Току абие се яви святий Евтимий, Патриарх Търновский, който държеше един свиток кожана книга и рече ми: „Учител си, не от човеци наименован, но от Бога, затова должност имаш божествено да се владаш и да пишеш без човекоугодие за нашето болгарство.””

“МОЛИТВА
Господи, Боже сил и всемогущий творче! Аз много бедний българин, аз, черв недостойний, който се препознавам да сум нищо, молим тя,
българите мои повели като твоя милост, помилуй ги! Молим тя — просвяти ги, научи ги, устрой ги, умудри ги! Не щем да им пишеш грех, защо они се невинни, незнанието е виновно.”

Какъв е този „ македонскиот народ“ може би Джинот ни е обяснил, чрез стихотворението си “Река Вардар“, публикувано във в-к “Македония“, год. I, бр. 69, София, 31 декември 1926 година:

“Това ти е Вардарова вода,
За търговци на служба, на згода
Болгарин е от стари времена,
Населен е с Български племена.
Гостиварци, Тетовци, Мияци,
Прав-Болгари, най-стари Скопянци,
Велешани, бедни Тиквешани;
Мегленчани и Поливчани
.
Ето братя Етнография,
Невервайте Гръчка Георграфия.
Македония, страна толко славна,
Българска е от век, от давна…”

Най-многозначително Джинот е показал как е част от „македонскиот народ“ с прочутата си статия  “Бог“, публикувана във в-к “Цариградски вестник“, Цариград, 21 юли 1851 година:

“Аз оживуейки, и живим, като се услаждавам, гледая народът наш пресладкий, и ради това не мя остава неговата доброта да будем лукав. И ако ме пита някой — школски человек ли си, или болгарин? Аз полноответам: болгарин съм. Че не е честно на моето славяно-болгарство да творам зло и лукавство, прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин е производан от Бог, Болгаря река — богатата река или -ри, а прилагателно неправилно степенно: болий, болший, вишший, величайший. Поистина, нема по-величество от болгарин — болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, верност има, гостолюбие, страх божий, почитание своего царя и всичко, колкото що е узаконено Богу и царю.

Ради това аз съм болгарин и моето благородно болгарство не мя допуща да не бидам добр, затова имам вера и надежда и любов, и человечество, и учителство, сос което пуно делим роду моему, и кой иска нелицеприятие и безпристрастие учител, ето, който сам во пламени рачение разпален съм, подобно Етна и Хекли, и Вулкан диамантов венец ми кова. Нек служам роду моему, ако е и за крива бога! Не е честно мене, болгарину, да се отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин – прави и верний, и благородний човек. Болгарин е любител всякое добро, болгарин е срамота да се отрицава от свойат род и язик — той болгарин, който родо свой си хули, името му е ни ден, ни нощ. Аз съм болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които ся по долная Мизия, затова должни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкий болгари!”

Нека македонистите прочетат бавно, минимум 3 пъти последните 4 изречения на статията отгоре… За тези, които не знаят – горна Мизия е България на север от Стара Планина, а долна Мизия е Тракия и Македония…

Толкова за Джинот – да преминем на лъжа №11, тази за големия български учен, публицист и руски дипломат Константин Петкович от Башино село, Велешко, Вардарска Македония.

Няма да се заяждаме на дребно и да се подиграме на македонистите, че дори не знаят правилното име на  човека – македонистите са го кръстили ПетРович, а той е ПетКович. Както и да е. По-важното, е че според македонистите Константин Петкович бил „Еден от правите универзитетски школуван Македонец“.

Както винаги, нека прочетем трудовете на самия Петкович, та да видим какъв точно македонец е бил той.

Започваме със статията “Зора югославянска од Радослава Разлага. Тачай и Загреб 1853″, публикувана във в-к “Цареградски вестник“, год. III, бр. 136, Цариград, 29 август 1853 година. В нея Петкович пропагандира дружба между славянските народи и междудругото казва:

“Особено за нас Блъгари то е важно, що нашите западни братъе, заедно със славянската азбука, принимават и правопис близък по наша стародавна Славянщина и наша блъгарщина, и подават ни ръка за един общи книжевен всеславянски язьик.”

В статията си “Зограф, българска обител на Св. Гора“, публикувана в “Цареградски вестник“, Цариград, 23 май 1853 година Петкович пише: „Из между 20 монастиру, които сега има на Св. Гора, най-важно и най-големо значение представя за нас Блъгарите Зограф, како такъв монастир…“

Македонистите едва ли някога ще кажат на македонците, че Константин Петкович е автор на едно от първите български революционни стихотворения наименовано “Блъгарски воин” и публикувано през 1855 г. в сборника на руския филолог и славист Пьотр Бессонов – “Болгарские песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар“.

Ето какво пише „етничкио македонец“ Петкович в стихотворението си:

“..некъ се сабя поизмие,
да заврие кръвь блъгарска!
Вижте: левъ нашъ дигналъ глава,
вижте: какъ се барякъ вие –
за блъгарска нова слава,
слънце свѣти, месецъ крие.
А блъгарски юнакъ стари
текне сабя с рѪка здрава;
нѣма животъ, где удари,
кръвь се лие, пада глава…”

Толкова за етничкиот македонец Константин Петкович. Видяхме го човека каква националност си е дал САМ на себе си – да преминем към лъжа №12 на македонистите, тази за д-р Константин Мишайков от с. Пътеле, Леринско, Егейска Македония.

Според македонистите от албума д-р Мишайков „успел да воведе во црквата в Битола славjано-македонски jазик:

Дали македонски jазик или български език е въвеждал в църквата в Битоля д-р Мишайков, нека всеки сам се досети прочитайки паметната плоча оставена от самия него през 1876 г.:

„Мѣстото за възди[гането на …]ца-та (българска – изтрито) цьрква тука, на Параклисътъ на (изтрито) и на [мъжкы] и дѣвическы училища, на свѣщарницата и на книгопродавницата [чии]то зданія-та сѫ народны, купиго сь свои [па]ры приснопаметныйтъ докторъ Константинъ Мишайковъ, отъ село Пътеле, Македония, и го подари на (българския – изтрито) въ Битоля народ [който приз]нава духовно БЪЛГАРСКѪТѪ ЕКЗАРХІѬ. За вѣ[чна негова] и на домочадіе-то му паметь въздигнѫ се тази плоча [при екзархуването на] блаженѣйшаго Антима 1-го. Бытоля 25 Мартъ 1876.“

Както сами се досещате от възстановения текст, плочата е била чупена, а надписа в частта му, където се говори за българи – трит.

Явно за македонистите това е начина да създадат своята история – където има паметни плочи оставени от българите в Македония, ще ги изсчупим и изтрием, на някои отгоре ще напишем надписа „македонци“ и сме готови, имаме си история вече и от преди 1945 година… Повече такива примери може да прочетете в статитията ни „Щитове каменни – пазители на Българщината в Македония“.

Да преминем към последната 13-та лъжа в албума – тази за българската учителка и деятелка на ВМОРО Константина Настева Бояджиева-Русинска от Охрид.

Според македонистите в албума в контекста на ВМОРО в Охрид и подготовката на Илинденското въстание „Константина служеше со високо сознание на борбата на македонскиот народ“:

Отваряйки македонската Уикипедия за деятелката ще видим и прочетем следното:

„Поликсена Мосинова, Василка Размова, Клио Самарџиева и Константина Бојаџиева го изработиле охридското востаничко знаме на ВМОРО, на кое е извезена млада жена и лав кои стојат врз османлиското знаме, и држат во рака знаме на кое пишува „Слобода или смрт“.“

В дясно е видимо и въпросното знаме:

Кликаме на снимката, за да видим знамето от по-близо:

Да, правилно виждате – българските учителки Поликсена Поп Антова от Охрид, Василка Костова Размова от Охрид, Клио Самарджиева от Охрид и въпросната Константина Настева Бояджиева Русинска от Охрид извезват революционното знаме на ВМОРО на което е изобразено девойка, която вее българския национален флаг – бяло, зелено и червено… Та толкова за „Константина служеше со високо сознание на борбата на македонскиот народ“…

Впрочем, след страница 36 на издадената в Македония на македонски книга “Илинденските знамиња и печати“, Скопие, 2003 година (книга на чиято корица стои именно това знаме) е разказана историята на знамето:

Както виждате от текста, 600 македонски възстаници са целували и са се клели пред това българско знаме, и накрая те, заедно с легендарния войвода Христо Узунов от Охрид са веели бяло-зеления-червен трицвет по време на Илинденското въстание.

Няма исторически данни някоя ВМОРО чета да е вееле Звездата от Вергина – символ на днешните сърбо-македонисти. В същото време същите тези сърбо-македонисти горят именно българското знаме в не един или два случая – знаме веяно от ВМОРО революционерите-илинденци…

Два примера с македонисти, които горят българското национално знаме и веят знамето със Звездата от Вергина.

Македонските ВМОРО революционери – Илинденци, обаче са веели именно българското национално знаме и никога Звездата от Вергина. В същото време македонистите твърдят, че нямат нищо общо с България и българите, които неистово мразят, но се самообявяват за „наследници“ именно на ВМОРО и Илинденските революционери…

Всяка алюзия с болестта шизофрения НЕ е случайна…


Ако желаете да подкрепите разкриването на македонистки фалшификации или искате да дарите средства за закупуване на книги писани от македонски дейци, които да качим в Библиотека Струмски – може да го направите на Paypal info@strumski.com

 2,537 Прочетена,  1 Видяна днес

Privacy Policy