Един от основните проблеми в двустранните отношения между Република България и Република Северна Македония е темата за езика, който се говори в нашата съседка. Този проблем възниква преди 28г., веднага след момента на признаването от наша страна на новата независима държава Македония. Тогава ние ясно и категорично заявихме, че приветстваме тяхната самостоятелност, но да не очакват компромиси по отношение на характера на езика, който ползват, защото той е български. Това породи напрежение и враждебност в отношенията през следващите 7 години, докато не се подписа междудържавна съвместна декларация от правителствата на Георгиевски и Костов. Тя успя да разреши езиковия спор по елегантен начин – чрез нея двете страни приемат, че имат правото да наричат своя език в своята конституцията както желаят, без да налагат на другата страна своето виждане. Това отвори пътя към подписването на различни спогодби, които направиха възможен икономическия обмен и развитието на отношенията.


Същевременно, българската държава и нейната историческа наука запазиха своето виждане за характера на езика, използван в Македония, с което нашите братя край Вардар бяха наясно, и общо взето си траеха през изминалите 20 години. В последно време обаче, след подписването на Преспанското споразумение и Договора за добросъседство, които дадоха реална перспектива за европейската интеграция на РСМ, управляващите в Скопие започнаха офанзива по проблемите, които (поне привидно) официално бяха решени, но по същество представляват Гордиевия възел пред бъдещето на македонската нация и държава – характера на езика и произхода на народа. Тук ще разгледаме само темата за езика, макар че двата въпроса са неразривно свързани.


В създадената след подписването на Договора смесена комисия от македонска страна бяха вкарани лица, които от самото начало обрекоха на неуспех нейната задача – да разреши спорните исторически въпроси. Паралелно с това, висшите македонски ръководители, в лицето на премиера Заев и президента Пендаровски, подкрепяни от цяла кохорта интелектуалци и журналисти, непрекъснато атакуват открито българската позиция и правят знакови изказвания в подкрепа на своите тези. Целта е ясна – хвърлят се всички средства, за да може РСМ да се пребори и да извоюва признаване на съществуването на отделни, несвързани по никакъв начин с България нито в миналото, нито днес македонски език и етнос. Въпреки, че основният постулат от подписания Договор за добросъседство е именно признанието за „обща история“, македонският елит (а още повече македонската опозиция) на практика денонсира този обективен исторически факт, като същевременно постоянно атакува и по фланга на езиковия спор.

Ще илюстрирам тяхната настъпателност с един пресен пример, при който съвсем изненадващо, а някои може би биха казали „случайно“ един български интелектуалец – Алек Попов, известен писател и дописен член на БАН, открито преповтаря тезите на македонистите пред българската медия „Капитал“*. Изненадващо, защото този човек в дългата си професионална кариера и битие на общественик досега никога не е взимал отношение по външнополитически теми, и то в конфликт с официалната държавна позиция. Разбира се, свободата на словото дава право на всеки да изразява мнение, но когато това става при несъвсем ясни обстоятелства, покрай него може да се прокрадне и съмнението за проявена корист. Но нека се абстрахираме от него и да разгледаме какво пеят на два гласа македонистите в София и Скопие, изразно в мнението на нашия писател.

„Важен е живият език, науката за езика върви след него“. Това ни казва той, повтаряйки един от основните аргументи на македонистите – че езикът е политически конструкт и след като има политически субект, то задължително от това следва, че той трябва да има свой собствен език, създаден по политически причини. Самият Попов малко се оплита, като посочва, че хем езиците се правят от хората, хем са продукт на политическата воля. Разбира се, и двете твърдения в дадени случаи са верни и за тях съществуват множество примери. Има обаче една съществена разлика – когато хората правят езика сами, той се развива и обособява самостоятелно, еволюционно, и това се случва безпроблемно. Когато е плод на политическо решение, тогава е приложена сила – политическата воля, за да може даден език/диалект/наречие, който още не се е обособил еволюционно като самостоятелен език, да бъде рязко и принудително обявен за такъв по политически цели.


Понякога това също може да мине безпроблемно, ако никой друг политически субект не се интересува и няма против такова решение (подобен е примерът с „молдовския“ език, за който всички са пределно наясно, че по същество е румънски). В нашия случай обаче това е проблем, защото политическата воля е наложена насилствено (противниците на решението са репресирани) и защото е извършена фалшификация и подмяна на историческите факти и пряко посегателство към културното ни наследство. На практика всички книжовници, писатели и интелектуалци от географска област Македония са присвоени и обявени за етнически „македонци“, а техният език – за „македонски“, което засяга директно българските национални интереси. Но за Попов и македонистите отстояването на историческата истина и защитаването на българското културно наследство е само един „Токсичен и безполезен спор“.

Нека тук споменем и едно друго твърдение – че македонските писатели били творили 70г. на този език и вече била натрупана достатъчно книжнина, за да може да се обуслови наличието на отделен език. Проблемът с това е, че този т.нар. „нов език“ е заявен като такъв още в момента на неговото кодифициране и създаване през 1945г., въпреки контра-аргумента на някои от създателите му тогава, че за реалното сътворяване на език са нужни именно много години работа и много книги. И отново опираме до историята и опитите за нейното преиначаване, защото те са скачени съдове – покрай тезата за наличието на „новия език“ тутакси се пускат грабливи ръце и към „стария“ български език, който е говорен и ползван преди 1945г. в Македония.

За да прокара тезата си, Попов също така намесва в темата някакъв въображаем „пра-славянски“ език, който не съществува. Науката не разполага с данни, че някога е имало такъв език, нито с текстове, написани на такъв език. За сметка на това, науката добре познава старобългарския език, който стои в основата на всички днешни литературни славянски езици. Но както старобългарския, така и среднобългарския език са обект на претенции от страна на македонистите, напълно неоснователно от историческа и лингвистична гледна точка.

Според Попов и неговите идеологически опекуни, било „надменно“ да се нарича езикът на РСМ „писмено-регионална норма“ – защо? Откога е проява на надменност изричането на истината? И защо се премълчава причината за това твърдение – а тя е, че всъщност обидени от разкриването на истината са единствено македонистите и сърбоманите? Защо не обърнем внимание на чувствата на македонските българи? Защо не се замислим как те възприемат езика, на който говорят? Дали няма да ги обиди тях един евентуален компромис, в следствие на който изведнъж ще се окаже, че те говорят на различен, чужд език спрямо своите бащи, майки и дядовци, от които са научили същия този език?

Директна манипулация пък е твърдението, че „никой в Македония няма да разбере (в смисъл на достатъчно добре) книга, написана на български“, и обратно – българите нямало да разберат книга на „македонски“. Разбира се, различия има – предимно лексикални (основно поради приложеното насилствено сърбизиране на езика и добавянето на няколкостотин сръбски думи в него), а също и фонетични (ударенията). Но те са несъществени и не могат да бъдат сами по себе си raison d’être за наличието на отделен, различен език по няколко явни причини.
Първо, за да се разбере дадено наречие, което не е майчино за някого, е необходим известен период на адаптиране. Ако варненец отиде в трънско, в началото той няма да разбере почти нищо от говора на местните си сънародници, и това е нормално. Много от регионите от българското етническо землище имат свои специфични особености, които силно затрудняват представителите на други региони. Един софиянец също трудно ще разбере родопски или разложки говори веднага, но това не значи, че те са различни езици! Доколко се разбира даден език или диалект, зависи от индивидуалното усилие, както и от интелекта и количеството прочетени книги. Ако човек прекара известно време в общуване и положи усилия, ще може да комуникира свободно с другите, като всеки продължава да ползва своя си говор. Това илюстрира прекрасно единството на езика. Да, хората от Ямбол по-трудно ще разберат какво говори по телевизията някой охридчанин, но това е напълно нормално. Ако те прекарат една седмица на почивка в Охрид обаче, през което време говорят с местните, след това вече няма да имат този проблем.
Второ, за разбирането на езика основна роля играе лексиката, думите. Но въпреки положените усилия, в резултат от политическото решение за насилствено отдалечаване от българския език на местната норма, тя не е съществено променена. Да, въведени са в употреба много сърбизми и чуждици, както и възродени архаизми, променени окончания и форми, това е факт. Но въпреки него, в основната си част речниковият фонд е идентичен, и това прекрасно е отбелязано от известния славист проф. Джеймс Ф. Кларк, който е определил издадения чак в 1968г. (!) в Скопие „Македонско-български“ речник като „Българо-български“, заради тъй очевидното съвпадение на по-голямата част от съдържанието в двете колонки на речника.
Трето, основният белег за даден език е не толкова лексиката (която може в кратко време да се повлияе изкуствено чрез множество чуждици), а граматиката. По отношение на нея, разлика в говорите няма, нещо повече – граматиката е основната разлика между българската и македонската норма от една страна и всички останали славянски езици. Тя се явява ключ към разбирането за единството на езика, ако разбира се човек е отворен за обективните научни факти.
Четвърто, тук е мястото да отбележим, че преди да бъде завършен към края на 19-ти век дългия процес по създаването на днешния литературен български език, регионалните различия между различните негови носители също са били големи. Жинзифов, Пърличев, Шапкарев и Хаджиконстантинов са говорили и писали на език, много по-различен от този на Дринов, Славейков и Геров, но никой от тези наши книжовници не е заявявал, че не разбира другите, защото ползва различен език. Напротив, те са осъзнавали проблемите, свързани с различията между източните и западните говори и са се стремели да ги преодолеят. Шапкарев и Хаджиконстантинов ползват умишлено доста думи от източните говори и заедно с Партений Зографски предлагат на Дринов да бъде създадена смесена норма между източните и западни диалекти, което той за съжаление отхвърля. Но освен регионални, трудностите в разбирането на даден говор могат да са и времеви. Извън тесния кръг на специалистите, съвременните българи много трудно биха разбрали текст на Св. Климент от 10-ти век, на Патриарх Евтимий от 14-ти век, или на Паисий Хилендарски от 18-ти век. Напоследък се стигна дори до абсурда да се „превежда“ текст на Вазов от 19-ти век, защото младите изпитвали трудности в разбирането му! Истината обаче е, че въпреки трудностите за разбирането им, всички посочени в примерите текстове са написани именно и единствено на български език, в различни форми на неговото многообразие. Същото се отнася и до езика, който ползват край Вардар – и

няма нищо страшно или срамно той да бъде наричан български, или македонски български.

Писателят Попов предлага да игнорираме реалностите отпреди 1000 и отпреди 100г., и да гледаме какво е положението днес. Това е манипулация чрез отклоняване на вниманието – всеки език, както и всеки народ, има своя история. Игнорирането й е равносилно на отсичането на корена на дърво, а дърво без корен не може. Знаейки това, македонистите от една страна казват „не гледайте какво е било в миналото, само днешните реалности са от значение“, а в същото време настояват, че „македонският“ се корени в кирило-методиевия език, чието продължение бил езика на възрожденците, та до кодификацията през 1945г.

Друга много елементарна и смешна манипулация е изтъкването, че щом македонците наричали езика, който говорят „македонски“, значи било „факт“ наличието на такъв език. Това дори няма да го коментирам.
Евтин похват е и внушаването на рискове и заплахи, ако България отстоява интересите си – щели да се „изпортят“ отношенията, да се провалят икономическите връзки и прочие мракобесни прогнози. Попов изтъква, че за да градим светлото съвместно бъдеще, трябвало да зачитаме правото на самоопределение на другия. Това показва или неразбиране, или отново тънко манипулиране на обществото, защото както стана дума и в началото,
ние сме признали правото на самостоятелно обозначаване на езика на РСМ още в 1999г.,
въз основа на което са подписани цяла серия от спогодби, търговски споразумения и т.н. без никаква пречка, в т.ч. и Договора за добросъседство. Да, всеки има право да живее в собствените си заблуди, но няма никаква рационална причина да изисква от останалите да ги възприемат като свое верую, това би било нарушение на техните права и битие. Защо ние сами трябва да се излъжем, като приемем някаква измислица за чиста монета? Какво ще спечелим от това?
Напротив, рискове за бъдещето на добросъседството между двете държави може да има само в случай, че се поддържа официално сръбската по произход доктрина на македонизма, която е част от обявения във повечето демократични европейски държави за престъпен комунистически тоталитарен режим.
Само граденето на идентичност върху купчина от лъжи крие рискове за самата тази идентичност.
Защото, както Симеон Радев е написал по време на съдбоносната конференция в Букурещ през 1913г., на която Македония е разпокъсана,
„Историята постига стабилност само чрез справедливост“.

И стигаме до там, където е заровено кучето. В десетки цивилизовани, демократични държави хората нямат комплекс да кажат, че говорят език, принадлежащ на друга нация. В някои от тях, като Австрия например, освен това нямат и проблем да признаят, че по произход етнически са немци, въпреки че поради историческите обстоятелства днес живеят в отделна държава и се чувстват австрийци. Целият свят разбира тези реалности и никой не ги поставя под въпрос (но и никой не си измисля обосновка за тях назад във времето).
На практика, днес не съществува обективна пречка пред македонци да признаят, че това, което говорят е произлязло от българския език (без да посягат на личности, книги и пр. от българската история!) и че с политическо решение той нарочно е бил откъснат и отдалечен от литературния български, както и че моментно, въпреки кодификацията има минимални разлики с него. И едва след това да пожелаят да го обявят за нов, отделен език, да работят за неговото развитие и да се борят за неговото признание, като прилагат своите аргументи. Само че те нямат нито желание, нито смелостта да го признаят (между впрочем, по отношение на идентичността на народа положението е същото), защото е изключително тежко и болезнено да се скъсат оковите. Да се смени цялата обществена парадигма, цялата основа на македонската идентичност, налагана с десетилетия. И проблемът не е в истината – всички добре знаем, че това е нормалният път пред всеки един език и нация и сме склонни да го разберем и приемем, стига да не е съпроводен с фалшификации. Проблемът обаче е морален и се корени във факта, че създаването на езика е станало, както отбелязахме по-горе, не еволюционно, а чрез лъжи и насилие. И ако това бъде признато публично, обикновените македонски граждани ще бъдат в пълното си право да се разгневят, да се почувстват измамени и да пожелаят да потърсят сметка на тези, които са ги лъгали през годините. И точно от това ги е страх македонистите (и техните сръбски кукловоди) – страх ги е да загубят своята харизма на верни водачи на своя народ, от която произтича и политическото право да го управляват. А пък възможните рискове за бъдещето на една идентичност, изградена върху неморални устои, и тяхното отражение върху обществената и индивидуална същност на македонците също ще тежат на съвестта на фалшификаторите, ако въобще имат такава.

Друг възможен рискован изход от цялата ситуация, който на македонистите никак няма да се хареса, но си заслужава добре да обмислят, е признаването от българска страна, че създаването на езика е един чисто политически въпрос. При това положение, всички научни доводи и аргументи автоматично губят своето значение и меродавни остават само политическите искания и решения. В политиката обаче побеждава по-силният, който налага своята позиция над по-слабия, и ще е хубаво да го имат предвид, ако решат да продължават в същия дух на мрънкане, бойкотиране и просене на „компромиси“.

Нека завършим малко по-ведро с един цитат от дееца на „лявото“ течение в революционната организация – ВМРО-обединета, Васил Хаджикимов**:
“Истина е, че нация не се създава за двадесет и четири часа, нито за двадесет и три години. Две, три или повече млади поколения не са нищо пред дългия низ от поколения през вековете, които са създали и затвърдили основите на българската нация в Македония и така обезпечили нейното безсмъртие. В понятието нация не влизат само младите поколения от живите, но и останалите от всички възрасти, които се чувствуват чистокръвни българи. В понятието нация влизат и мъртвите – тези, които са живели и са се борили за общото ни обединено отечество България.”

*Интервюто на Алек Попов можете да видите тук – https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2020/01/17/4017129_jiviiat_ezik_-_mejdu_bliana_i_istoriiata/
**цялата книга на Хаджикимов можете да прочетете онлайн тук – http://strumski.com/biblioteka/?id=984&fbclid=IwAR2XrxvEW_kyQ-qzR6uvoyxImiM5Qjypmib-z3Q5P9c6NM0_sSLbMviRRK8
Още един материал по темата за езиковия спор от същия автор можете да прочетете тук – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-ezik-sveshten-na-nashite-dedi-ili-koy-iska-da-nalozhi-i-v-es-makednoskiya

Privacy Policy