Този материал бе публикуван на 01.10.1919 с апел към Правителството ни да обяви „червени линии“ за защита на обективната историческа истина, касаеща българското културно-историческо наследство на територията на РСМ до 1944 г. Това се случи малко по-късно с приемането на Рамковата позиция от страна на Парламента. За съжаление обаче, останалите препоръки не бяха взети под внимание и до днес (14.02.2020) положението продължава да бъде “цугцванг”.

(статията можете да видите и онлайн във Faktor.bg)

В последните месеци наблюдаваме ескалиране на признаците за неминуемо влошаване на перспективата България да успее да защити своя национален интерес в междудържавните отношения с Република Северна Македония (РСМ). Предпоставките за този песимизъм се крият в няколко основни направления:
– работата на „Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия“, която беше създадена в резултат от „Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество“, подписан преди две години, от месеци буксува и вече достигна до долна мъртва точка. Членовете в нея признават, че противоречията между двете страни са непреодолими и не виждат шанс да постигнат съгласие, което е необходимо условие, за да може да се премине нататък – към изготвянето на препоръки за ревизирането на учебниците в двете държави и обективизиране на „общата история“ в обществото. В допълнение, след известно изчакване, използвано за да се ориентират относно международния интерес към темата, и същевременно да се приближат към датата за даване на „зелена светлина“ за преговори за бъдещо членство в ЕС, от македонска страна вече открито „дават на заден“ дори по отношение на уж вече постигнатите договорености за дадени личности и събития (цар Самуил, Св.Климент, и най-спорният – Гоце Делчев). Много вероятно е предстоящата поредна среща в средата на октомври да се окаже и последна за този формат на комисията и тя да се разпусне, поради невъзможност да изпълни задачите, за които бе съставена.
– очакваната от РСМ покана за започване на преговори за членство в ЕС. Когато това се случи, геополитическото статукво ще се промени. От уязвима страна с проблеми, неясен статут и бъдеще, РСМ ще излезе на международната сцена като перспективен нов участник в общоевропейската политика, който е спечелил доверието на „големите“, като е успял да разреши дългогодишните си спорове със съседите и вече е готов да стане част от голямото европейско семейство, за което има политическата воля да работи и решимостта да провежда необходимите демократични реформи. Гърция вече изрази своята официална подкрепа, на базата на подписания от нея „Преспански“ договор. На този фон, претенциите на България по отношение на някакви висящи исторически въпроси ще изглеждат нелепи и контра-продуктивни и върху нас ще бъде упражнен силен международен натиск да не възпрепятстваме интеграционния процес. Още повече, че ние традиционно сме приятелска страна на РСМ и досега неотклонно и многократно сме я подкрепяли, като дори миналата година по време на евро-председателството ни успяхме да наложим въпроса за тяхната интеграция като приоритетен за ЕС. Съответно, използваната от Скопие политика на провлачване във времето на решаването на историческите въпроси до получаване на поканата не работи в наша полза и крие рискове както от пълен крах на българската позиция в преговорите, така и от задълбочаване на отдавна битуващите в македонското общество недоверие и омраза към нас, които ще достигнат пикови нива, ако България остане единствената пречка за техния прием в ЕС.
– в двете държави продължават да работят целенасочено сили, чиято цел е да попречат на развитието на междудържавните ни отношения, както и на интеграционните процеси в посока НАТО и ЕС. 
В РСМ това на практика е  целият политически елит, който по същество е анти-български настроен  (независимо от „розовите очила“, с които предпочита да гледа на него нашето правителство). Дълги години бившите комунисти/социалисти от сърбоманската СДСМ бяха открито против сближаването с България и използваха непрестанно език на омразата спрямо нас, докато ВМРО-ДПМНЕ минаваше за про-българска партия. След като смениха позициите си във властта, последните въведоха гротескната доктрина на т.нар. „антиквизация“, съпроводена с постепенно влошаване на отношенията с България и отдалечаване от стремежа към членство в НАТО и ЕС, за да се стигне до комичната ситуация от последните дни на управлението на Груевски, когато те вече открито бяха разменили ролите си и предизвикаха общественото недоумение с новите си позиции „за“/“против“ страната ни. 
Днес премиерът на РСМ Зоран Заев минава за голям приятел на България, но е публична тайна, че партията му продължава да мисли в традициите на югославския антибългаризъм и само конюнктурно поддържа добросъседството, колкото да извлече нужните дивиденти, за да си осигури симпатиите и подкрепата на членките на ЕС. Най-пресен пример за това е скандалното изявление отпреди няколко дни на президента Пендаровски (наричан шеговито „Коминтерната“) по отношение на Гоце Делчев, в което той обвини националния ни герой в лицемерно интересчийство. В България пък от години се наблюдава своеобразен монопол над темата „Македония“ от страна на „бившите“ комунистически служби (в интерес на враждебно настроени чужди държави), осъществяван посредством „бивши“ ченгета от ДС и представители на партии от типа „пета колона“. Не си заслужава да ги изброяваме поименно, но трябва да обърнем сериозно внимание на тяхната дейност и цели – постоянно поддържане на говор на омразата, медийни провокации, блокиране на опитите за сближаване на църквите и непрестанно желание за блокиране на евроинтеграцията на РСМ. Дори да се случи приемането на РСМ в ЕС, тяхната цел ще е двете държави да останат максимално раздалечени на всяко едно ниво – история, религия, език, култура, а техните народи  да се мразят и обвиняват взаимно до безкрай.
Паралелно на гореспоменатите традиционно анти-български „леви“ сили, действат и някои „либерални“ сили, които пък желаят „да оставим македонците на мира“ и да не ги принуждаваме със сила да признаят истината, за да не накърним националното им достойнство, като разчитаме те сами да еволюират в разбиранията си и доброволно да обективизират историята си. Същите настояват и за компромиси от българска страна по отношение на признаването на нацията и езика, което освен ирелевантно, е и вредно (македонската нация дефакто е призната още с признаването на държавата им през 1991г., а правото да наричат езика си „македонски“ е признато с Декларацията за добросъседство от 1999г.). Правителството ни от своя страна се опитва „да лавира“ между различните идеи и внушения на националисти, либерали и чужди агентури, като прави това без необходимата експертиза и без визия за бъдещето, принудено единствено от международния натиск върху него. Често се стига до медийни изцепки, поставяне на налудничави срокове и заплахи за налагане на вето, които допълнително влошават ситуацията.
На практика в момента България е в цайтнот – няма никакво време за реакция, защото датата 17 октомври е прекалено близо и вероятността да се допуснат грешки е огромна (но същевременно е и закономерна, предвид недалновидната политика и липса на стратегия, която да се следва). 

Какво все пак би могло да се направи, за да защитим националния интерес?
1. Да се оттегли сегашният състав от българска страна на Комисията поради проявената мекушавост, недалновидност и некомпетентност на членовете й, и да се поиска същото и от македонската страна поради саботиране, компрометиране на някои от членовете й (с производство на исторически фалшификати в миналото) и цялостно непризнаване на научния подход в дискусиите.
2. Външният министър Захариева да подаде оставка и на нейно място да се назначи подготвен по темата експерт, чиито главен приоритет да бъде реализирането на постулатите от Договора за добросъседството с Македония. В момента за България няма по-важен международен въпрос от нормализирането на добросъседските отношения с РСМ и предстоящето приемане на нашата съседка в общия европейски дом, където най-после наложената от външни фактори граница помежду ни ще загуби значение. Новият външен министър следва да консолидира силите на цялото правителство за практическото развитие на двустранните отношения, които не се изчерпват само с дискусиите между историците за миналото ни, а включват и редица прагматични елементи от взаимен интерес, като увеличаване на търговския обмен и икономическите връзки, инфраструктурна интеграция, изграждане на културни връзки и българско медийно присъствие, създаване на български университет в Скопие и не на последно място – реализирането на Коридор №8 (железница, магистрала, телекомуникации, електропреносна и енергийна свързаност). 
3. Да се състави нова смесена комисия от подготвени експерти (не само историци, но и дипломати, геополитически анализатори и специалисти по международно право), на коята да бъде даден ясен мандат за решаване на спорните въпроси. Да бъдат дефинирани и публично оповестени нейните задачи и да се поставят цели и срокове за изпълнението им. Новата комисия да бъде постоянна, за да може да свърши нужното за изпълнение на поставените цели в рамките на възложения мандат. Да се създадат условия за пълна прозрачност в работата й, като се направят заседанията публични и общодостъпни чрез специална онлайн платформа, както и чрез директни излъчвания по БНТ, а дискутираните документи да се предоставят за свободно четене от всички граждани. Това  ще пресече всички опити за спекулации и манипулиране на общественото мнение  Българската страна най-после да състави и един алманах с подробна фактология, базирана на исторически извори и документи, касаещи основните въпроси, личности и събития, по които има различия с македонската страна. Същият да бъде преведен и на основните езици на ЕС, за да могат нашите партньори да се запознаят със същината на проблема и да се уверят в резонността и правотата на нашите искания.  Към комисията да бъде учреден и международен арбитражен орган от изтъкнати чуждестранни историци, който да се произнася при необходимост, в случаите на неотстъпчивост на някоя от страните по дадени казуси.  В работата на Комисията, българската страна да признае някои тъмни моменти от своята нова история, като пълното подчиняване след 1944г. на външната ни политика на виждането на Коминтерна и СССР за решението на „Македонския въпрос“ чрез изкуственото създаване на нова македонска нация и език, произтичащото от това провеждане на насилствена македонизация у нас и ликвидирането на стотици македонски общественици и дейци на ВМРО, както и да изтъкне научната несъстоятелност на залегналите погрешни тези за произхода на българския народ от тюркски или ирански нашественици, които тези в последните години редица изследователи аргументирано разобличиха като вредни и неподкрепени с никакви научни доказателства.
4. Във връзка с гореизложените т.2 и т.3, Правителството ни да обяви „червени линии“ за защита на обективната историческа истина, касаеща българското културно-историческо наследство на територията на РСМ до 1944г. България трябва твърдо и ясно да каже на македонците – при заседанията на Комисията, на междудържавни срещи на високо равнище, в обществените медии и по всички възможни начини следната проста истина – според купища свидетелства,  в миналото ние сме били един народ, а дори днес, когато вие градите своя собствена нация, ние продължаваме да бъдем близки, истински братски народи по няколко причини:
– първата е етническият произход на днешните жители на държавата ви, които се определят като македонци, който е общ с произхода на жителите на нашата държава; 
– втората е, че въпреки всички исторически турбуленции, репресии и пропаганда, в РСМ продължават и днес да живеят голям брой хора, които пазят и открито признават своята българска идентичност; 
– третата причина е кръвната връзка. Както е казал един от бащите на съвременната македонска езикова норма – В.Марковски, „кръвта вода не става“. Независимо какво са ви учили в училище в продължение на десетилетия (че ние сме „татари“) и дали мислите днешния български народ за различен от вашия, то реално около една трета от българите днес се явяват потомци на македонски бежанци и преселници. Това прави около 2 млн. души! Тоест, сумарно повече „македонци“ (славяноезични хора с произход от географската област Македония) живеят в България, отколкото в РСМ (където същите „македонци“ са под 1,5млн.) и ние наистина сме кръвни братя.
5. Създаване на надпартиен, неправителствен мозъчен тръст от експерти – историци, изследователи, общественици, които да постулират идеята за българския национален интерес в преговорите с РСМ. Същият тръст следва да действа като коректив както на работата на Комисията, така и на Правителството и останалите институции, които имат отношение по темата. В него не трябва да членуват лица, за които има данни за принадлежност към структурите на ДС, нито такива, които са свързани с чужди държави и външни фактори.

В заключение, бих искал да поясня един от базисните проблеми в общото разбиране на т.нар. „Македонски въпрос“ – а именно, че 

подходът за какъвто и да било дележ на Македония, винаги е бил вреден за българските национални интереси.
 
Ние като държава привидно сме си извадили поуки от историята за това, но като че ли единствено по отношение на териториалния аспект. А абсолютно същото важи и за културно-историческия аспект – вредно е деленето на събития и личности на „наши“ и „ваши“, или дори етикетирането им като „общи“. 
Терминът „общи“ личности и „обща“ история предпоставя, че има два отделни, различни по своята същност етнически субекта (както днес, така и в миналото), които имат само единични общи елементи помежду си. В контекста на нашите междудържавни отношения, това е крайно несъстоятелно като постановка. С РСМ можем да имаме общо дипломатическо представителство в дадена държава, или да изведем в орбита общ спътник, който да се ползва и от двете държави, но няма как да имаме „обща“ история. Обща, в смисъла на споделена история, имаме например със Сърбия – и двете държави сме били под ромейска и османска власт, и двете сме християнизирани в Православието, говорим близки езици и прочие общи характеристики. С Македония обаче, можем по подобен начин да говорим за обща, в смисъла на споделена история, само от момента на признаването на независимостта на тази новообразувана държава през 1991г. насам – като например, че и двете сме Балкански страни, че скоро заедно ще членуваме в НАТО и имаме добри перспективи за бъдещо съвместно членство в ЕС и т.н. За периода преди това обаче не можем да приемем, че имаме обща история, защото от научна гледна точка е налице една единствено българска по своя характер, проявления и международни свидетелства история на преобладаващата част от населението на географската област Македония, от Средните векове до Втората световна война. 
По абсолютно същата логика, по която след „Преспанския договор“ РСМ вече не може да претендира за някаква собственост (споделена или не) над историята и личностите на древното царство на Александър Велики (които Гърция успя да си отвоюва след десетилетия на спорове), така не може да претендира и за собственост над Римската, Българската и Сръбската история на своята територия от Средновековието, а също и за Османската, Българската и Югославската история на същата тази територия от последните няколко века. Така както РСМ няма „обща история и личности“ с Гърция и Турция, така няма и не може да има и с България. 
Реално, терминът „обща история“ беше използван като евфемизъм в Договора относно факта, че в миналото ние сме били един народ, който е бил насилствено разделен от обстоятелствата. Този евфемизъм вече може да бъде изваден от употреба и да се каже гласно историческата истина, която той прикрива, за да може най-после да се обективизира историята на македонската нация. Гражданите на РСМ ще трябва да я приемат, независимо колко е чувствителна за тях темата за произхода и идентичността им, за да могат да продължат на тази база да градят своята съвременна нация и държава.
Ние  като техни братя сме длъжни да ги подкрепим да извървят този нелек път,  като им помогнем с фактологията и техническите средства, които са необходими за този национален катарзис. А той е необходим, за да можем в бъдеще да съжителстваме свободни в Европейския съюз и НАТО, без да страдаме от никакви национални комплекси, манипулации и опити да бъдем разделяни. При това, възможно най-скоро.
*термин от шахмата, обозначаващ ситуацията на пълна безизходица, при която всеки следващ ход би довел до загуба на предимство и/или до поражение в партията

Privacy Policy