В последните няколко дни българо-македонските отношения отново достигнаха до точката на кипене. Преди седмица зам. председателят на ДПМНЕ Александар Николоски обвини външния министър Никола Димитров от СДСМ, че крие от обществото наличието на документ, съдържащ изискванията на България относно присъединяването на Северна Македония в ЕС. Последният, в свое оправдание, отново застъпи анти-българската реторика. От българска страна, евродепутатът Андрей Ковачев даде интервю за македонска медия, в което сподели, че Скопие ще влезе в ЕС, когато бъдат решени всички отворени исторически въпроси, като изяви, че промени и изненади в българската позиция няма и не пропусна да напомни за българската принадлежност на редица видни личности от миналото – Гоце Делчев, Дамян Груев, Христо Татарчев, Яне Сандански, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и т.н.
Премиерът Бойко Борисов също даде интервю за телевизия „Сител“, в която в присъщия си шеговит, но и неутрално-дипломатичен стил заяви, че на македонците никой не им забранява на какъв език да говорят и че сега вече всичко е в техните ръце, след като България е оказвала постоянната си подкрепа през годините, включително и за отправянето от страна на ЕС на самата покана за започване на преговорния процес.
Няколко дни по-късно дойде и истинската „бомба“ – Денко Малески, бивш македонски политик, първи министър на външните работи на Република Македония след 1992г. и настоящ съветник на президента Стево Пендаровски, даде интервю за „ТВ Европа“ в което директно оповести, че „някога сме били един народ“, че Гоце Делчев и „македонецът на 20-ти век“ Кръсте Мисирков са били българи и че е свършило югославското време, когато македонската историография е можела свободно да прави фалшификации на историческите данни, като вместо „българин“ навсякъде пише „македонец“. Това буквално взриви македонското общество и отвсякъде заваляха опровержения, шовинистки призиви и обвинения в предателство. Единствено двама бивши политици (и двамата бивши премиери на Македония), посмяха да застанат зад мнението на Малески – Владо Бучковски, и в по-малка степен Любчо Георгиевски. След първоначалната медийна атака, дойде и втората – от политици от всички партии.

Лидерът на ДПМНЕ Християн Мицкоски заяви: „Гоце Делчев е държавата Македония, това не е предмет на преговори. Не можем да преговаряме какъв е бил Гоце Делчев. И не мога да го разбера нашия президент, който казва, че Гоце Делчев бил българин. Нашата държавата е построена върху това име. Това не е за разговори, не е предмет на преговори. Това са работи, за които не се разговаря. Това е моята червена линия. Никой не може да ме убеди, че Гоце Делчев е бил нещо друго, освен македонец. Ние сме го избрали това име, то ни е в химна“.
Бившият лидер на същата партия, Никола Груевски, също се включи в общия хор на анти-българска пропаганда от убежището си в Будапеща, повтаряйки несъстоятелните исторически тези, с които бе характерен неговият режим.

Скоро след тях, в телевизионно обръщение президентът Пендаровски се разграничи от мнението на своя съветник Малески и директно каза това, което всички отявлени сърбомани и юго-носталгичари очакваха от него – че на тях „не ни трябва ЕС, ако цената е да не бъдем македонци, които говорят на македонски“. На практика, той отрече македонците и българите да са били в миналото един народ.  Наред с това, той манипулира общественото мнение, като изказа невярното становище, че в Договора била спомената само „споделена“, а не „обща“ история с България, поради което и призовава за отстояване на тезите на македонизма за отделна национална принадлежност на повечето исторически факти и личности. Напомняме, че въпреки отхвърлянето на идеята за „Общата история“ от президента и македонските историци, тя вече е залегнала в Договора, под който стоят подписите на македонската страна и по същество се явява базата за съставянето на Смесената българско-македонска комисия по историческите и образователните въпроси.

Междувременно, председателят на същата тази Смесена комисия Драги Георгиев призна в свое интервю, че тя е спряла работа поради невъзможност за постигане на разбирателство относно личността на Гоце Делчев. Според него, той бил роден в Македония (географската област, бел. авт.) и имал  силен македонски идентитет, по-силен от всички други идентитети (каквото и да има предвид под това, бел. авт.). Той бил най-големият национален герой на македонския народ и било невъзможно да бъде отделен от него. Той бил национален мит и затова не можело да бъде възприето неговото собствено самоопределение като българин, защото се е борил и загинал за Македония. Георгиевски не каза дали според него това важи и за останалите българи, които са рискували живота си за същото – генерали, офицери и революционери като Иван Цончев, Христо Чернопеев, Тома Давидов, Таню Николов и хиляди други. За сметка на това, накрая го обръща на просия – понеже ние сме били имали Левски и Ботев, да сме им отстъпели Делчев. Сякаш в науката има място за пазарлъци и подаръци, а историческите факти нямат никакво значение.

От наша страна, единствено професорите Пламен Павлов и Николай Овчаров реагираха, като за пореден път изобличиха неспособността на своите колеги да докажат с научни факти своите претенции и апелираха за подновяване на работата на комисията с въпроса
„Ще седнете ли най-сетне сериозно на масата, или отново ще се баламосваме?“. 
Тук е мястото да припомним, че президентът Пендаровски в своя изява веднъж вече призна, че Делчев се е определял като българин, но след това бе принуден да се отметне и да обяви, че той бил правил това от користни подбуди, подобно на кандидатстващите за българско гражданство в наши дни. Също така каза, че ако България настоява за съгласяване с документите и фактите от историята, които говорят за етническия състав на населението в миналото, това би било агресивен подход на „прегазване“ на македонската национална идентичност. Тогава членът от македонска страна на Смесената комисия, проф. Тодоров попита „ако Гоце Делчев е българин, защо трябва да го честваме заедно?“. Отговорът е съвсем прост и дори фигурира в Договора за добросъседство – защото имаме ОБЩА история.  

Какво можем да очакваме оттук нататък?

В момента можем да оприличим македонското общество на едно нажежено котле, в което Денко Малески постави едно тънко парче истина. То започна да цвърчи и пръска навред, но ако внимателно продължим да поддържаме огъня, то постепенно ще „уври“ и няма да съска. Рано или късно, на властите в Скопие ще им се наложи официално да възприемат тезите на Малески и да признаят, че сме били един народ. Да, това е една грандиозна смяна на парадигмата, но е неизбежна. По-голямата част от обществото в Македония засега не е в състояние да възприеме промените поради дългогодишната политическа индоктринация. Въпреки това, малка част (основно в социалните мрежи, където има известна анонимност) все пак ги приемат нормално. Като цяло, всички моментни фактори са срещу истината – медии, политици; чуждите служби и техните слуги са на първа линия и предстои истинска борба. Но нея македонското общество трябва вътрешно да преживее, за да достигне своя катарзис.

Скоро се очаква да бъде организирана лидерска среща между основните партии в републиката, на която да обсъдят дали „им треба ЕУ“, или не. Предварителните заявки на всички (без бившият премиер Заев, който досега не е изразил мнение) са, че ще бъдат против. Но те вероятно не си дават сметка, че в тази така турбулентно лашкана политическа лодка не са сами – има едно огромно количество граждани от албански произход, което никак няма да се зарадва на управленското твърдоглавие, което поставя на карта тяхното бъдеще. В тази връзка, албанците много добре знаят каква е истината, но тях и не ги интересува какъв е бил Гоце Делчев или който и да е друг от нашите герои, те гледат своя интерес в перспектива.

Същевременно, дълго обещаваното преброяване на населението отново е поставено „на трупчета“, с което дилемата си стои – колко всъщност хора живеят в Македония, респективно с колко от тях ние имаме проблем? Според някои анализатори, в следствие на дългогодишната емиграция в момента там живеят около 1,5 – 1,6 млн души, от които около 1/3 са албанци. Като отчетем и броя на другите народности (босанци, цигани, турци, гърци, власи, сърби) се очертава, че славяноезичните македонци, с които реално имаме историческа полемика, са под 1 млн – по-малко от населението на София. От тях не всички, разбира се, са настроени враждебно срещу България. Някои признават своята българска идентичност, други нямат проблем с българския си произход или просто не ги интересуват научните и политически дискусии по темата. Като се абстрахираме и от броя на децата и подрастващите, които още нямат отношение към споровете, остава едно ядро от едва няколкостотин хиляди души – колкото един наш областен град. Това са предимно жертви на десетилетната идеологическа пропаганда на сърбокомунистите, или просто зависими от държавната администрация граждани. За сравнение, хората в България, които имат потекло от Македония, са 2-3 млн души – около десет пъти повече.
Тогава, с какво македонисткото политическо искане е по-значимо и важно от българското политическо искане?!
Разбира се, до излизането на официални статистически данни от преброяване по тези числа може да се дискутира, но общата картина е тази. Българските политици трябва да си дадат сметка, че дори да оставим настрани историческата истина и нашия морален дълг към предците си в желанието си да помогнем на нашите братя край Вардар, то самото съотношение на силите и политическият контекст правят това абсолютно неоправдано – една малка група с шовинистично мислене, което още е в плен на сърбо-комунистическата доктрина, пискливо изисква от многомилионна България, членка на ЕС, да направи алогични отстъпки, при това без самата тя да е направила каквото и да било от своя страна. Не можем да товорим за компромиси в нашата политика, за да не сме наранявали чувствата на вродено българомразие сред македонистите. В политиката, и особено геополитиката, място за чувства няма. Свидетели сме за 30 години, през които карахме предимно на “романтика”, докъде стигнахме. Видяхме и до какво води сляпото упование в добронамереността и приятелството на бившите сърбокомунисти като Пендаровски – до отправянето на гневни ултиматуми и размахването на пръст срещу България, при това далеч да бъдат приети в ЕС.

Какво трябва да направи България?

Нека отчетем факта, че България имаше стратегическа нужда, от геополитическа гледна точка РСМ да влезе в НАТО, и това се случи. За ЕС обаче, нещата за нас не стоят по същия начин. Да, ние отново го желаем и подкрепяме усилията им за членство, но не ни е толкова важно, че да правим компромиси със собственото си културно-историческо наследство и можем спокойно да чакаме, докато те извървят своя път, така или иначе нямат избор. Защото, ако посмеят да реализират заплахите си и да изберат да се запънат в поддържането на македонистките си лъжи, за сметка на истината, ще трябва начаса да оттеглят и кандидатурата си за членство. Но това ще им коства огромен политически негатив в международен план, като най-вероятно световната дипломатическа общност ще упражни силен натиск да не го допусне.

Затова, преди всичко България трябва да продължи да прави всичко възможно да съдейства на РС за започването на преговорния процес, както и да изиска по-голям ангажимент от страна на ЕС за даването на допълнителни гаранции и подкрепа за провеждането на реформи.
Но като най-важна стъпка,  България трябва да настоява за спазването на всички заложени в Договора за добросъседство клаузи.
На първо място, това е почитането на историческата истина за миналото ни, която ясно е посочена като „Обща история“. Ако македонците държат да продължават да славят героите от Илинден, революционерите и възрожденците си, те трябва да приемат, че всички те са били българи по национално себеусещане, изява и творчество.
Наред с това, нека припомним, че с Договора РСМ се задължава да предприеме ефикасни мерки срещу недобронамерена пропаганда – нещо, което досега не се е случило. Напротив – по всички тамошни медии се лее омраза и лъжи срещу българите. Някои стигат и до куриози, като напъна на телевизия „Канал 5“ да преведе интервюто с българския новинар Любчо Нешков, в което той говори на македонската езикова норма. Независимо, че е роден в Скопие и говори на нея свободно, само защото живее в България и е български общественик те решиха да „превеждат“ казаното от него със субтитри, които буквално повтаряха думите му.
От подписването на Договора досега не са предприети и никакви мерки за опит за ревизия на злосторствата, извършени от комунистите над изявени българи, бивши илинденци и дейци на ВМРО след 1945, много от които са убити, измъчвани или осъдени на дълги години затвор заради българската си принадлежност. Не е осъдена македонската „Кървава Коледа“, нито продължаващите издевателства над паметта на български герои, загинали на територията на Македония (скорошен пример бе счупването на плочата на лобното място на войводата Тома Давидов).

Както и преди съм казвал, проблемът пред управляващите в Скопие не се състои само в това, че е необходимо да приемат българските условия. Трябва да си признаят и лъжата – че поколения наред са били лъгани. Че тези, които са ги лъгали, които са наложи тяхната доктрина със сила и фалшификации, сега държат властта. Пендаровски трябва да оповести, че неговата комунистическа партия в миналото е извършила фалшифицирането на историята, за да създаде една нова нация, която да държи в подчинение. Заблуждаването на населението, както и продължаващото насъскване на подрастващите е антихуманно престъпление, което просто трябва да бъде прекратено и България трябва да настоява за това. Нежеланието да се изобличат лъжите на сърбомакедонизма всъщност поддържа българомразието в западната ни съседка.
А истината е, че македонизмът е може би последният останал тумор от обявения по целия цивилизован свят за престъпен комунистически тоталитарен режим, и като такъв трябва да бъде ликвидиран, а не възвеличаван.
Македонското общество трябва да узрее политически до степен да обяви комунизма и македонизма за престъпни – едва тогава ще можем да приеме, че то заслужава да бъде в голямото Европейско семейство, защото титовизмът и българофобията нямат място в ЕС.

Друг важен момент е необходимостта от съставянето на нова смесена комисия от подготвени експерти (не само историци, но и дипломати, геополитически анализатори и специалисти по международно право), на коята да бъде даден ясен мандат за решаване на спорните въпроси. Да бъдат дефинирани и публично оповестени нейните задачи и да се поставят цели и срокове за изпълнението им. Новата комисия да бъде постоянна, за да може да свърши нужното за изпълнение на поставените цели в рамките на възложения мандат. Да се създадат условия за пълна прозрачност в работата й, като се направят заседанията публични и общодостъпни чрез специална онлайн платформа, както и чрез директни излъчвания по БНТ, а дискутираните документи да се предоставят за свободно четене от всички граждани. И тази комисия да започне възможно най-бързо работа по решаването на висящите въпроси, като спазва своите прерогативи да оперира изцяло в полето на науката, без да се меси в политическите процеси и междудържавните отношения.
Паралелно на работата на комисията, да се състави наръчник от ключови факти на тема история, в който да бъдат цитирани най-важните научни данни за българския характер на населението в Македония от миналото до наши дни, като бъдат посочени и нагледни примери за македонистки фалшификации. Това ще подпомогне и облекчи и работата на самата комисия. Същият да бъде преведен и изпратен до нашите партньори във всички държави от ЕС и България да оповести, че това е обективната историческа истина за споровете ни с РСМ, с което да предизвика научен дебат по изложеното.
Научните факти отдавна са ясни, въпрос единствено на политическа воля е процесът по приемането им да бъде успешно финализиран, така както се случи досега с останалите искания, силово наложени на Македония от страна на други държави – промяна на държавното знаме, промяна на името на държавата, отказ от посегателства върху чужда история, Договора за добросъседство. 

Не на последно място, България трябва ясно и категорично да оповести, че нашите условия не засягат по никакъв начин правото на самоопределяне на гражданите на РСМ. Още с признаването на държавата Македония преди почти 30 години, ние сме признали съществуването на съвременната македонска нация, която е съставена от различни народности. Нашите претенции са единствено по отношение на фалшификациите на миналото и изопачаването на историческите факти, отнасящи се до българската история и българите.
Същевременно не бива да забравяме, че съставна част от македонската нация са и македонските българи, които живеят там и все още се самоопределят като такива, макар че за тях много рядко се говори на държавно ниво. Не можем да допускаме техните права, гражданско достойнство и нужда от подкрепа да продължават да бъдат пренебрегвани. Както е казал самият Гоце Делчев в прочутото си писмо до Никола Малешевски:
„Вай на тез, над страданията на които всички тез комедии, дет се разиграват.“ 

В заключение, ще изтъкнем за пореден път: на първо място трябва да бъде поставена истината, защото тя е тази, която ще счупи оковите. Слава богу, далеч назад са мракобесните години на коминтерновските директиви, когато с убийства и терор тя се скриваше. Истината е пътят, по който РСМ ще може да стигне до събуждане, до възраждане от мракобесието на комунизма, а след това полека ще дойдат и останалите елементи от утвърждаването и просперитета на държавата – развитие на икономиката, културата, инфраструктурата и присъединяването към ЕС, за всеки един от които ние ще подадем своята братска ръка.

Privacy Policy