Избери тема

Преди няколко дни на сайта „Сборник Струмски“ бе публикувана статия, която впоследствие бе споделена от македонската медия „Трибуна.мк“ и очаквано предизвика полемики от двете страни на границата. В последните 145 години огромен брой политици, революционери, общественици, историци, анализатори и обикновени граждани търсят нови и нови варианти за решаването на Македонския въпрос. И това е напълно нормално, защото той продължава да бъде огромна болка за всички, които са родово свързани с тази изстрадала земя, за всички родолюбци, пък и за управляващите в нашите две държави. Статията на Атанас Струмски внася нова, свежа интелектуална струя в нестихващите дискусии по темата и може да бъде отправна точка за надграждане на усилията на българската държава за защита на националните ни интереси и историческата истина. За да може обаче това да се случи, е необходимо да се предизвика развитие на дискусията сред по-широк кръг от специалисти, за да може ценното в идеята да се избистри, допълни и ползва в бъдеще, а недотам обмисленото – да отпадне.

В настоящата статия аз ще изложа своето мнение от позицията на дългогодишен наблюдател на развитието на Македонския въпрос, съосновател на „Библиотека Струмски“ и редовен дописник на „Сборник Струмски“.

Ще започна с това, че принципно съм съгласен с голяма част от изложеното от Атанас Струмски, с когото сме съратници вече повече от 10 години, и ще премина директно към точките от неговата теза, с които не съм съгласен или бих допълнил.

1. За езика. Ще започна с по-лесното за разбиране и осмисляне – в международното право език не се признава. Винаги, когато се повдигне този въпрос, можем да кажем този факт и да спрем дотук. За да обоснова обаче защо не мисля, че отричането от страна на България на наличието на самостоятелен, напълно отделен „македонски език“ е грешка, ще дам някои разяснения.
Спорът за езика далеч не е само лингвистичен (за науката нещата са ясни), а политически. Този спор принципно бе решен с формулировката, използвана в Декларацията от 1999г., препотвърдена и в Договора за приятелство от 2017г. И въпреки, че технически по този начин спорът нагледно е решен, проблем съществува. За него съм писал многократно на сайта „Сборник Струмски“ и в различни медии, като в най-пълна степен той е разгледан в „Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония“, на която съм част от международния авторски колектив. Можем да сведем политическите измерения на проблема до две основни точки.

Първата е, че според северномакедонската държава в лицето на МАНУ, държавният глава, правителството и всички политически партии, т.нар. „македонски език“ има времеви и пространствен континуитет. Това е пряко посегателство върху историческото развитие и културното наследство на българския език от средновековието до 1945г. – с всички литературни произведения и личностите, които са развивали нашата книжовност и просвещение през този огромен период, както и върху териториалната цялост на българския езиков ареал на Балканите от средновековието до днешна дата. Според доктрината на македонизма, етническите македонци винаги са имали напълно различен от българския език, както и всички славяноезични хора, родени на територията на историко-географската област Македония, са етнически македонци. В съвкупност това води до непочиващата на историческите факти измислица, че като започнем от Св.Св. Кирил и Методий, Св.Наум, Св.Кримент, та чак до Партений Зографски, Теодосий Синаитски, Йордан Хаджиконстантинов, братя Миладинови, Грирор Пърличев, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов, Марко Цепенков и пр., всички са етнически македонци и всичко, създадено от тях е само и единствено на „македонски език“. В допълнение към историческите претенции, концепцията на времево-пространствения континуитет засяга и днешните реалности – така според македонистите славяноезичното население в Пиринска Македония, части от Северна Гърция, части от Албания, части от Косово, както и македонската емиграция по света отпреди 1945г. също говори на различен от българския, напълно отделен език. Това пише в учебниците в РСМ, това се говори от учените, политиците и обществениците там, и това ще продължи да бъде пропагандирано от всички тях и в международен план. Но то не отговаря на истината.

Втората е положението, граничещо с клинично състояние, в което са принудени да живеят българите в Северна Македония. Въпреки, че според по-голямата част от тях самите, те говорят на български език и въпреки, че между тях и останалите граждани няма никакви езикови и културни различия, те са принуждавани от властите и системата да наричат езика си „македонски“ и да учат в училище, че той е различен от българския. Абсурдът на ситуацията може да бъде разгледан чрез пример на битово ниво, в който дете учи майчиния си език от своята майка и роднини, според които той е български, но извън домашната обстановка в цялата държава той е наричан „македонски“. В допълнение, системата не допуска различното виждане за характера на езика и стигматизира явно и недвусмислено тези, които дръзват да го изявяват. С това се нарушават правата на нашите сънародници, както и правото има да наричат езика, който говорят, както те желаят – нещо, използвано повсеместно като аргумент срещу нашата позиция от самите македонисти.

Решението на проблема за езика виждам на първо време в придържането към вече договорената официално формулировка. Българският парламент изрично декларира, че в хода на преговорния процес за приемането на РСМ в ЕС ние по никакъв начин няма да признаем съществуването на отделен „македонски език“, така че няма елемент на спешност. В средносрочен план бих призовал политиците, с помощта на езиковеди и дипломати, да намерят по-точна формулировка за езика на РСМ от „според конституцията на страната“. Например, възможно е да се договори за международна употреба пред името на езика да бъде поставяно пояснение – северномакедонски, вардарски, новомакедонски или друго, което да отговаря на реалностите и да избегне проблемите, изложени по-горе.

2. За фокусирането на 1944г. Съгласен съм, че и преди тази дата е имало хора с македонско етническо самосъзнание, но наред с това е важно да се подчертаят два важни елемента, които македонизмът отрича или крие.

Първият е, че в години около тази дата македонската нация и език наистина са създадени изкуствено – с декрети, резолюции и постановления. Да, това не става с един документ или за една нощ, както обичат да изтъкват македонистите. Става с политически решения, взети от управляващата комунистическа върхушка (или директно от Белград и Москва) без допитване до народа, които решения впоследствие са сведени до неговото знание и са наложени бавно и постепенно в следващите десетилетия с помощта на цялата сила на пропагандния и репресивния апарат на тоталитарната държава. И са реализирани на базата на манипулации, фалшификации и лъжи.

Вторият елемент е наличието в продължение също на десетки години на съпротива срещу тези политически решения – и в рамките на Република Македония, и сред македонската емиграция в други страни. Тази борба на практика никога не е преставала – свидетели сме как несъгласните с постановките на македонизма биват репресирани, обиждани, заплашвани и дори бити до днес, 2023г. Така че фокусирането върху 1944/1945г. не е оправдано и от тази гледна точка, защото и след края на Втората световна война, въпреки насилственото налагане на новата македонска идентичност, тя не е била приета от цялото население. И тук отново нашият фокус следва да бъде върху македонските българи и тяхното битие – днес и утре.

3. За езика на омразата. Всеки цивилизован човек е наясно, че той е напълно недопустим, особено в ЕС, в 21-ви век. Не мога да приема за аргумент това, че било трудно той да се санкционира и ограничи, това е нелепо. Тук отново можем да набележим два момента.

Първият е, че омразата към българите и България в РСМ е не само широко разпространена, тя е и на институционално ниво. По-просто казано, самата държава чрез своите представители използва и/или толерира езика на омраза към нас – като се започне от президента, премиера, министри, политически лидери, депутати, журналисти, учени, полицаи. Въпрос на политическо решение е това да бъде преустановено моментално. За съжаление, към момента няма воля за това.

Вторият е, че и омразата извън институциите също може да бъде лесно ограничена, ако има политическа воля. В нормалните демократични държави например е инкриминиран говорът на омраза на база етнос, религия, политическа или сексуална принадлежност, наред с пропагандата на обявени за престъпни тоталитарни режими и отричането на престъпления срещу човечеството. Да, навсякъде има случаи, в които се използва говор на омраза и тези правила се престъпват, но извършващите го биват санкционирани и си понасят последствията. Това трябва да се случи и в РСМ, не на последно място и защото е част от задължителните условия за прием в ЕС.

4. За общата история. Тя е заложена в Договора от 2017г. и е факт. Като такъв трябва да бъде внесена в учебниците в РСМ, за което северномакедонската страна е поела ангажименти. И това трябва да бъде извършено единствено на базата на автентичтите исторически документи, а не на нечии интерпретации и чувства. Това, че според постулатите на македонизма обща история не съществува, и че възприелите югославската историография се опитват да заменят този термин с „преплетена“ или „споделена“ история, е лично техен проблем. Да, в тази обща история етническите македонци нямат място, те не са в нея. Те имат свободата да си измислят на воля своя отделна, “хилядолетна” история, в която техни герои да не бъдат цар Самуил, Григор Пърличев и Гоце Делчев, а Лазар Колишевски, Блаже Конески и Йосип Броз. Но македонските българи са част от общата ни история, както и всички българи, родени през вековете на територията на Македония. С тях компромис не можем да правим.

5. За новия подход, целящ директен сблъсък и окончателно решаване на въпроса за това кое е истината и кое – лъжата. Всъщност, това е обект на работа на съвместната мултидисциплинарна комисия и предмет на Договора от 2017г. За съжаление, в изминалите 5 години от неговото подписване напредък в тази област не се наблюдава, а малкото постигнати договорености между учените от двете държави все още не са изведени до желаното ниво на практически резултати. Положителното в случая е, че българската страна успя да вкара изпълнението както на Договора в цялост, така и на Протоколите от работата на комисията, касаещи именно въпросите за историята в Преговорната рамка за членство в ЕС, на която гарант са всички държави-членки, както и самата Европейска комисия.

От тази гледна точка, аз разбирам апелът за нов подход като призив за твърд и последователен натиск от страна на България за изпълнение на всички поети до момента ангажименти от страна на Северна Македония, включително чрез привличане на вниманието на всички европейски институции към темата и мониторинг от експерти от страни-членки на ЕС на място в РСМ (възможността за което е предвидена в Преговорната рамка).

 333 Прочетена,  1 Видяна днес

Privacy Policy